— И от хилядолетния живот, свръхзнанието и всичко останало? — хлъцна Христина. — Защо?!
— Защото цената им е несвободата ви. На баща ти, твоята и на Петърчо. И на всички останали. Не съм съгласна да плащам своето благо от чужд джоб.
— Глупости, мамо. Всички са щастливи така. А които не са, могат да станат Аугментирани. Ако ги приемат, де… Никой не страда, че губи нещо, даже не го усеща. На кой му трябва твоята чиста сметка?
— На мен.
— И за какво ти е?
— За да остана човек.
— И нещо промени ли се от това, че ти се отказа?
— Да. Не участвам в това повече.
— И спечели ли някой нещо?
— Аз.
— Голям праз, като другите не знаят!
— Какво мисля аз за себе си ми е по-важно, отколкото какво мислят другите.
— И какво печелиш тогава?
— Себе си.
Мама стана от леглото и излезе.
— Не я разбирам — прошепна Христина, когато вратата се затвори. — Да се откажеш от толкова много заради някаква глупава идея! Ако бях на нейно място…
— И аз. Нашите свещеници много отричат вечния живот, но ако им падне… Така мисля, де. Надали ще мога да се върна обратно да ги питам… Какво си ме зяпнала така?
Христина внезапно се бухна на колене пред кошчето за боклук и бясно зарови из него. Из стаята захвърчаха всякакви отпадъци — смачкани парчета хартия, малки черни кутийки, мръсни чорапи… След миг се изправи с металната кутийка на Аугментирания в ръка и я пъхна в едно чекмедже на масичката.
— Помогни ми да съберем боклуците. Бързо! Събери тези по пода, сандвича с маслото ще го почистя от клавиатурата аз. Ох, то е и гранясало… — Тя бързо тръсна последните боклуци в кошчето и излезе с него. Последвах я.
— Мамо, да изхвърля ли и твоето кошче? Тъкмо съм тръгнала.
Мама зяпна.
— Христинче… добре ли си? Да не те е упрекнал Отговорникът, че не е чисто?
— Не, ама не искам татко пак да изхвърли и кошчето.
— Когато омлетът беше стоял най-отдолу в него четири месеца…
— Втория път го изхвърли по разсеяност!
— Помниш ли колко боклук се беше натрупал? Два кашона от пералнята. Ако не бяхме чакали да почне да няма как да се отвори леглото, за да се сетиш сама…
— Ако гледаше като изгребваше, щеше да го намери! Петърчо, помогни ми.
Кошчето на мама беше почти празно. В момента, в който тя се прибра в стаята си, Христина бръкна в него и измъкна дребно парче метал. Набързо изсипахме кошчетата в контейнера отвъд оградата и се върнахме в стаята на Христина.
— Това тапа за уши ли е? Само дето е метално — попитах аз. — Отец Самуил си прави такива от восък, преди да отиде да бие голямата камбана.
— Предполагам, че е комуникатор — присви очи Христина, докато разглеждаше нещото отблизо. — Вероятно модел за Стандартни.
— Какво?
— Да могат такива пънове като тебе да общуват с Аугментирани. И с устройствата им, и с компютри и всичко останало.
Ядосах се.
— Ако аз съм пън, каква трябва да е сестра ми?
Христина бързо натъпка металното нещо в ухото си.
— Не те чувам от това, съжалявам.
— Пъхнала си го наобратно — промърморих тихичко аз. Тя моментално го измъкна, погледна го, след това започна да търси с какво да ме замери. Не намери нищо подходящо и застана неподвижно. Почаках известно време — тя не мърдаше.
— Какво става, свърза ли се с компютъра?
— Почти. Не ми пречи!
— Добре. Като се свържеш, му заповядай да направи нещо.
Почаках още известно време, но нищо не стана. Накрая Христина извади тапата от ухото си, огледа я, разтръска я и пак я пъхна. След още малко пак я извади и я чукна в ръба на леглото. Накрая ядосано я запрати в кошчето.
— Не работи изобщо! Сто пъти изреждам кодове, набирам пароли — нищо!
— Дай да пробвам аз.
— Ти пък какво разбираш от компютри? Вземи си я и пробвай!
Извадих тапата от кошчето, натъпках я в ухото си и зачаках. Нищо. Съсредоточих се и заповядах наум на компютъра да слезе от масата на стола. Нищо не стана. Помислих малко, след това му наредих да се премести на другия край на масата. Не щя даже да мръдне.
— Свързваш ли се? — попита иронично на Христина. Странно — чувах през тапата, все в ухото ми няма нищо.
— Почти. Не ми пречи!
Тя се изхили, а аз се ядосах. Нека си мисли, че правя нещо! Седнах на пода, затворих очи и започнах мислено да играя шах със себе си.