Двамата бързо отидохме до стаята й. Тя измъкна трансмитера и тапата от чекмеджето и ги бутна в ръцете ми:
— При теб няма да се сети да ги търси.
— Ама намери ли ги, сме вътре и двамата. — Тупнах ги обратно в скута й.
— Страх ли те е?
— Просто е разумен, Христина — обади се внезапно мама откъм вратата. — Сега ми ги дайте! Петърчо, не подозирах, че си толкова талантлив лъжец!
— Да видиш какво ми беше, като ме преметна! — заяви сърдито татко иззад нея. — И дали е хубаво десет години да не ти кажат, че Отговорникът на Възела ти е тъст!
— Не си попитал — защити се мама.
— И аз не съм излъгал! Само казах, че не ни го е давал или предлагал — обадих се аз.
Мама помрачня като буреносен облак:
— И как тогава го имате?
— Трансмитера го изхвърли той, защото не работел както трябва — обясни Христина. — А комуникатора го изхвърли ти. И ние си ги взехме от боклука.
Татко изгледа мама и поклати глава. Мама въздъхна:
— Личи си Аугментираният. Предсказал ни е до съвършенство. Ако не ви бях подслушала, нямаше да се сетя.
— Да се подслушва не е ли невъзпитано? — заяде се Христина.
— Понякога е детеспасяващо. Сега ми ги дай.
— Няма!
Мама направи крачка към нея, но татко я хвана за ръката — Христина светкавично напъха тапата в ухото си и вдигна трансмитера:
— Още крачка, и бягам оттук! Ако това е нарочно, трансмитерът сигурно работи! Иначе защо е подхвърлен?
— И къде бягаш? — отбеляза горчиво татко. — На Джунгла? Или на Ортодокс? Или на Средната земя, при орките?
— На Мидгард, при Гунар. Или на Океания. Нали там търсели хора?
— Там нали има вече като нея? — попитах аз. — Тайфуни ли бяха? Или вулкани?
Христина ме изгледа на кръв, замисли се за миг и погледна татко още по-ядосано.
— Така де, почти като нея. Все пак не са междусветски — поправих се аз бързо.
— Никъде не приемат деца, избягали от родителите. — продължи татко спокойно. — А точно теб дори Гунар ще те върне обратно веднага. Няма къде да отидеш. Така че мирувай.
— И веднага ми дай трансмитера! — повиши глас мама. За пръв път я виждах неспособна да се контролира.
— Няма!
— Дай го, или ще ти го взема насила!
— Мръднеш ли, изчезвам!
Усетих как мама се напрегна.
— Мария, недей! Ще те изпревари!…
Христина затвори очи и стисна трансмитера. Мама скочи едновременно с мен, но татко я задържа.
Вкопчих се в ръката на Христина — и всичко наоколо изчезна.
— 3 —
МЕЖДУ КАПКИТЕ
— Ох! Ама че тъмница! Глупчо, ставай от мен веднага!
— Не съм ти глупчо. Пусни ме, и ще стана.
Претъркулих се настрани от нея. Не бях разбрал кога сме паднали.
— Къде си изкомандвала трансмитера да ни закара?
— На Океания.
— Това какво е?
— Свят, който целият е океани и коралови атоли. Ще ти хареса страшно. Палми, бананови дървета, маймуни — истински рай… Ти защо дойде?
— Исках да те спра, да не пострадаш със счупения трансмитер… И тук също ли е зима?
— Тук е вечно лято, глупчо! Като съмне, ще видиш.
— Сухата шума по земята я усещам и без да е съмнало. И е студено за лято. — Очите ми вече бяха попривикнали към тъмното. Забелязах как луната просветва ниско между клоните на дърветата. — Виж, натам има поляна или нещо подобно.
— Внимавай да не е лагуната, или външния риф.
— Тези пък какво са?
— Вода. Много. И с акули в нея.
— А какво е акули?
— Ама наистина си глупчо. Едни големи риби, с много зъби и те лапват на един залък.
— Хм… При нас си представяме рая иначе.
Ръка за ръка излязохме от гората. Оказа се, че сме били на двайсетина крачки навътре. Пред нас се простираше голо поле, осветено от луната. А в далечината, ясно видими на светлината й, се издигаха зидове, които не можех да сбъркам.
— Има ли на Океания манастири? Дето да са точно като тези от Ортодокс?
— Не. Там да не са луди?… Защо?
— Значи не сме на Океания. Разваленият трансмитер ни е върнал обратно на моя свят. При манастира ми. — Посочих й го.
— Това се казва скапана работа! — Изглеждаше здравата вкисната. Стана ми жал за нея.
— Нищо. Тук си нямаме акули, ама и зъбите на вълците си ги бива. Пък и тези на кучетата-пазачи, ако ги поядосаш. Не могат да те лапнат на един залък, ама на отделни хапки се справят чудесно. Става малко по-бавно, ама пък ако не те почнат от главата, можеш да гледаш. Даже и да пищиш, за разнообразие…
— Ти на това разнообразие ли му казваш?!
— Добре де, да мълчиш за разнообразие.
— Сърдечно благодаря. А сега давай да се прехвърляме на Океания! — Тя затвори очи и стисна трансмитера.