Бързо се вкопчих в ръката й, за да не замине без мен. Постояхме така малко. Накрая попитах:
— Ще тръгваме ли скоро?
— Нещо не е наред — прошепна тя. — Трансмитерът не ще да работи.
Почакахме още малко. След това още.
— Да го вземат дяволите! — изсъска накрая тя. — Скапана тъпа повредена джаджа!
— Дай аз да пробвам.
— На ти! Ако изобщо разбереш как става! — Тя тръсна трансмитера и тапата в ръцете ми. Пъхнах тапата в ухото си, затворих очи и се зачудих какво трябва да направя. Как ли действа тази щуротия?… Представих си как прекрачвам през врата като в житието на свети Йосиф Водителя и се оказвам в стаята на Христина. Отворих очи — бяхме си на полето.
— Как ни прехвърли миналия път?
— Казах наум „Прехвърли ме на Океания“. Ама сега каквото и да казвам, не прави нищо.
— Значи се е доповредил. Или поне в момента не работи.
— И сега какво ще правим? На такъв задръстен свят като твоя ще умра от скука!
Огледах звездите.
— Нощта тепърва започва. Може да е добре да се приберем в манастира.
— И да бием всичкия този път пеша? Това са поне три километра!
Внезапно откъм гората се разнесе вълчи вой.
— Сигурно бяха далече, но човек няма как да е сигурен. Бягат бързо — обяснявах задъхано, докато думкахме по портата. — Много ли ти се видя пътят?
Христина не отговори.
— Кой се е разхлопал така? — изграчи сънено брат Танас откъм другата страна на портата. — Спешно болен ли водите?
— Бягаме от вълците — отговорих аз.
— Петърчо?! Влизай бързо. Откъде идваш? А това момче с теб кое е?
— Не съм ти момче! — тросна се Христина, преди да успея да й сшъткам.
Брат Танас се опули:
— Що тогава си с такива дрехи?… Ти, Петърчо, влизай. Момичето не може да замръкне тук — това е мъжки манастир. Така е речено.
Запремислях бързо.
— Тъмно е вече — замръкнахме извън манастира. За влизане след това нищо няма речено.
— Ама и да осъмне не може тука!
— След сутрешната молитва ще излезем извън манастира за изгрева…
— Абе ти с манастирските правила ли се подиграваш? — намуси се брат Танас.
Уплаших се, но нямаше как:
— Без нея не влизам. Остане ли отвън, ще я изядат вълците.
Брат Танас сбърчи чело и се замисли за малко.
— Добре де, влизайте. Ще питам обаче игумена за нея.
Игуменът слезе да ни види лично. Физиономията му беше сериозна, но очите се смееха.
— Петърчо, калпазанино, къде беше? Ако знаеш какво наказание ще ти наложа! Къде е момичето? Танасе?
— Момичето е другото момче.
Христина метна на брат Танас убийствен поглед. Игуменът го забеляза, и се намуси:
— Защо си с момчешки дрехи? Не знаеш ли, че е неправедно? И коя си, откъде си?
— Ъъъъ… дълга история, отче игумене — намесих се аз. — Става ли да я разкажем утре? Капнали сме и двамата. Хем ще могат да ни чуят всички.
— Добре. Бягай в килията си. А това момиче…
— И аз отивам с Петърчо — прекъсна го Христина.
Игуменът зяпна от такава безцеремонност.
— Откъде-накъде?
— Ние такова, отче игумене… страх ни е — изръсих аз.
— От какво бре, чадо?
— От, ъъ, самодиви и караконджоли — тръснах първото, което ми хрумна. — Брат Танас се промуши между нас и игумена, и използвах момента, за да настъпя Христина. — Гониха ни, и такова… Абе, такова. Страх ни е да сме сами, отче игумене.
— Кога са ви гонили?! — разтревожи се игуменът.
— Допреди малко, през гората — обади се и Христина.
— Да не ме лъжете нещо?
— Честен кръст… отче игумене. — Христина се прекръсти несръчно. Добре, че в тъмното игуменът не я забеляза, че се кръсти с цяла шепа.
— Чак толкова близо до манастира… А уж Йоаникий служи очистителна служба преди няма половин година. Знаех си аз, че е добре да не я служи сам… Самодиви или караконджоли?
— И самодиви, и караконджоли, отче игумене — засъчинявах аз. — Самодиви в бели дрехи, и дърветата прозират през тях. И въртяха дяволски хора между дърветата. И черни караконджоли с копита и опашки като на дяволи. Гониха ни и се опитваха да ни хванат, и едвам се измъкнахме. Добре, че се сетих за молитвите за отпъждане на самодиви.
— Чудно, че са свършили работа. Никодим казваше, че както си ги научил, самодивите направо ще измрат. От смях… Много ли бяха?
— Страшно много. Цялата гора беше пълна с тях. Повече, отколкото мога да броя — изблещих очи аз.
— И караконджолите също — допълни въодушевено Христина. — Направо се прескачаха.
Игуменът се подсмихна.
— Добре, виждам, че сте си глътнали езиците. Напоследък май всички нещо… От мен да мине, ще ви оставя да спите заедно. Вървете.
— Отче игумене, такова… Да не би те такова… Не това такова, ами другото такова. Право тук, в манастира — обади се иззад него брат Танас. — Не е ли по-добре да ги разделим?