— Наизуст ги знам, отче игумене!
— А като ги знаеш наизуст, как така не помниш какво пише вътре за самодивите и светите места? Един път е простено на човек да го налегне умопомрачение, дори монах да е. Ала упорството ти тогава възмути всичките ти праведни братя. А сега втори път бръщолевиш глупости! И шум и безпорядък сееш, и сутрешната молитва нарушаваш — да не говорим, че не се върна да се помолиш! А пък че влезе в черковния олтар като разбойник — за това Господ да те съди! Аз каквото и наказание да ти наложа, ще е малко!… Самодива в черквата — кой човек с ума си може дори да го помисли!
— Аз… няма повече, отче игумене! Моля те, помилуй ме!
— Грешен си, Андроник, затова и те лъжат сетивата. Разбираш ли го?
— Разбирам, отче игумене! Грешен съм, покайвам се!
— Сега наясно ли си, че и да видиш изчадие адово в манастира, няма го там, и твое е заблуждението?
Отец Андроник хлъцна и светкавично се огледа наоколо. Игуменът обаче се прокашля, и той отново се смръзна:
— Наясно съм, отче игумене!
— Да видим! Момиченце, как ти беше името? Христина? Я ела тук.
Отец Андроник подскочи и понечи да се дръпне, но отец Никодим го сръга в ребрата и му просъска нещо, и той се укроти.
— Това пред тебе, Андроник, самодива ли е?
— А, ооо, ъъ, не, отче игумене! Сетивата ме лъжат! Няма такава тука!
Благостта малко по малко изчезна от лицето на игумена, и той тихо и много бавно преброи до десет. След това впи поглед в отец Андроник така, че отецът се присви като ударен.
— Да го ущипя? — попита Христина. — Ако трябва, и повече пъти.
Наоколо се понесе шушукане. Успях да различа „ще й откапят ръцете“, а също и „вратата на килията“, и май „главата“.
Отец Андроник стисна зъби и вдигна очи към небето — сигурно се молеше. След това си пое дъх и изгледа Христина малко по-спокойно.
— Верно, че прилича на истинско момиче… Отче игумене, може ли да я пипна?
— Тома Неверни си ми се извъдил! Пипай… Ама внимавай как!
Отец Андроник отново изхълца и се дръпна, но се укроти, като отец Никодим пак му просъска нещо. След малко колебание боязливо докосна ръкава на Христина. След това много внимателно я хвана за ръката. Накрая я пипна по челото.
— Е, Андроник?
— Истинска е, отче игумене. Не е самодива. — Отецът си отдъхна шумно, и по лицето му бавно пролази плаха усмивка.
— Ха добрутро! Още нещо да искаш?
Отец Андроник постоя малко, и очите му бягаха нагоре-надолу. Накрая отвори уста:
— Може ли да я помоля нещо, отче игумене?
— Зависи какво, грешнико! Давай да те чуем.
— Ами… Може ли да си дръпне ушите и да се изплези?
Всички се спогледаха недоумяващо. Игуменът въздъхна и кимна към Христина:
— Пробвай.
Христина с неподправено удоволствие опря палци до ушите си, размърда пръсти, опули се и се изплези. Отец Андроник отскочи назад, повличайки другите двама отци, и изписка.
— Какво ти става, Андроник? На стените ли говорих преди малко? — От гласа на игумена направо капеше мед. Отец Андроник застина на място:
— Добре съм, отче игумене, добре съм! Ама… Наистина е същата! Като две капки вода са!
— С кого, Андроник?
— Със са… Онази, другата, дето…
— Самодивата? Дето не си я виждал, нали, Андроник!
— Точно така, отче игумене! Със самодивата, дето не съм я виждал!
— Нещо недоспали ми се виждате — огледа ни критично игуменът.
— Почти не сме мигнали, отче игумене. Голям страх брахме миналата вечер. — И двете не бяха лъжа — само дето нямаха връзка. Цяла нощ обмисляхме какво точно ще разказваме, и на какви въпроси какво да отговаряме. А пък вълците…
— Успокойте се. Тук сте на благочестиво и богуугодно място, далеч от безпросветието и опасностите, от които идвате — усмихна се игуменът. — Хайде, разказвайте.
Христина скръцна със зъби, но се сдържа. Цареше мъртва тишина — чуваше се как оттатък в залата за болни отец Андроник се моли за просветление пред чудотворната икона на Богородица.
— Ами аз… не вярвах, че знам молитвите за отпъждане на самодиви чак толкова зле, колкото ми каза онази вечер отец Никодим. И реших да изляза вечерта и да потърся някоя самодива, че да я прогоня.
— Като гледам, си намерил. Андроник ще потвърди — тръсна отец Геласий.
Всички прихнаха. Христина скръцна със зъби, огледа се и оклюма.
— Не се сърди на отец Геласий, дете — намеси се игуменът. — Шегаджия е, но има добро сърце.
— Ако имаше какво да метна… — промърмори тихичко Христина. Добре, че няма, помислих си. Току-виж уцели игумена, нищо че е в обратната посока. — Само да се върна и да докопам компютър…
— Прескочих оградата, и отидох в гората — продължих аз. — Там обаче нямаше никой, и се изгубих в тъмницата. По някое време минаха едни хора с двуколка и фенер. Разказах им, че търся самодиви, и те ми казаха, че на няколко дни път оттук имало, и обещаха да ме закарат.