— Що за хора бяха? — обади се брат Танас изотзад.
— Анатемосани, какви други? — отговори вместо мен отец Никодим. — Помъкнали са го да го гледат при тях, и да се похвалят после какви добри дела вършат — изгубени деца гледат.
— Пътувахме два-три дни, и срещнахме друга каручка с някакви техни познати. Те водеха Христина и още едно момче, незлобиво от Бога. Чух ги, като разговаряха — отивали да молят за опрощение. Тези другите дадоха нещо на тези с мен, и ме взеха да водят и мен, обратно към нашия край. Бях много ядосан, че няма да се пробвам срещу самодиви, и реших да бягам. Запознах се с Христина — и тя искаше да бяга. Вчера вечерта спряхме да нощуваме в гората наблизо. Другото момче имаше още един кат дрехи, тя ги облече тайно, за да не ни познае който ни види, и побягнахме. Онези с каруцата ни усетиха и тръгнаха да ни гонят, ама едва минахме стотина крачки, и наоколо се напълни със самодиви и караконджоли. Самодивите бяха с бели рокли, светеха на тъмно и играеха дяволски хора. Караконджолите бяха черни, с рога, опашки и копита. Като изпод земята извираха. Караконджолите наобиколиха тези от каруцата, не знам какво стана с тях. Самодивите подгониха нас, ама аз се сетих за молитвите за отпъждане на самодиви, и ги повтарях непрекъснато. Погониха ни, след това ни оставиха, но пък чухме как ни наближават вълци. Докато бягахме от тях, излязохме от гората, и видяхме манастира. Това е.
— Казвах ли ти аз, че ще ти потрябват молитвите срещу самодиви? — тържествуващо заяви отец Геласий. — Видя ли, че ти спасиха живота?
— Чак пък живота — обади се намусено отец Йероним. — Мен ако питате, всичките тия самодиви и караконджоли са им се привидели от страх из тъмното. Най-много да са видели вълците, и да…
— Йерониме, да си виждал вълци с бели рокли, които светят на тъмно и играят дяволски хора? — засегна се отец Геласий.
Христина го погледна разсеяно, и внезапно очите й светнаха и по лицето й плъзна доволна усмивка.
— Изобщо не съм виждал вълци, ама това не значи, че ги няма! — опъваше се през това време отец Йероним.
— Като не показваш нос извън манастира, няма да си ги виждал я! А аз два пъти съм виждал живи самодиви с очите си! Така де, не живи, а каквито са там. Ти ще ми спориш!
— Речено е, че на страха очите са големи — не се предаваше отец Йероним.
— Абе ти кого имаш предвид, бе? — настръхна отец Геласий.
— И така да е, пак е добър урок — прекрати спора игуменът. — Наситили ли сте се вече на самодиви и караконджоли, или искате пак да ги видите?
— Чуя ли само, че ги има някъде, веднага ще бягам по-надалече — заяви Христина. — Не ща изобщо да ме приближават! Честна дума!
— Чак пък толкова! Да не те е страх да не идват специално да те вземат? — вдигна иронично вежди игуменът. Монасите наоколо се разсмяха.
— Ако искате да знаете, точно така е! — заяви обидено тя, преди да успея да я настъпя. Смехът се усили.
— Не се смейте на детето! Пренаплашена е, затова говори така — застъпи се за нея отец Геласий. — Като научи молитвите за отпъждане на изчадия адови, ще видите как ще престане да се бои от тях!
Христина пак промърмори нещо, не разбрах точно какво.
— А ти каква си и откъде си? — попита я игуменът. За всеки случай я настъпих леко.
— Ами, аз съм си родена и израсла там, при безбожниците. Нямам баща и майка, не знам какво е станало с тях — заповтаря Христина наизустеното през нощта. — И понеже много исках да живея на истински набожно място, избягах с Петърчо.
— Браво! — рече смаяно игуменът. — Нашите грешници, ако не са болни, с тояга не можеш ги закара до манастира! Това се казва набожно момиче!
— Смирена душа е, отче игумене, затова — мъдро отбеляза отец Геласий. — Родена е за монахиня.
Христина промърмори още нещо, пак не чух какво.
— Хубаво, Геласие, ама тук сме мъжки манастир. До година-две ще почнете да се зазяпвате по нея — поклати глава игуменът. — Ще пратя брат Йоан да я закара с една каруца до „Света Евтимия“, още днес. Така ще…
Потропах с пръсти по скамейката — това беше уговореният сигнал. Двамата с Христина скочихме и се хванахме за ръцете:
— Отче игумене, не щем да се разделяме! Страх ни е!
— От какво бе, Петърчо! И теб ли тепърва да уча за светите места? — навъси се игуменът.
— Много им е дошла миналата нощ, отче игумене — обади се отец Никодим. — Дай да изчакаме седмица-две, докато им помине.
— Не ща да се отделям от Петърчо — добави Христина. — Освен него никого си нямам на този свят.