— Като му порасне нов крак, естествено. Да виждаш друг начин да се излекува откъснат?
— Я стига си ме поднасял! Още не съм ти го върнала за оня път, дето детето било без ръка. Всички ме взеха на подбив, като ходих да разпитвам!…
Внезапно крачолът на панталона на сакатия изплющя — и той не беше сакат вече! Стоеше на два здрави крака, и не смееше да пусне патериците.
— Някой от вас зарекъл ли се е нещо? Обещал ли си е нещо? — попита отец Никодим.
— Аз… — обади се жената. — Отче… а задължително ли е да го направя?
— Ако не искаш мъжът ти пак да осакатее.
— Че какво му беше толкова, без крак като без крак…
Мъжът й внезапно вдигна едната патерица и я халоса по гърба:
— Ако ще съм без крак, поне да има за какво! Я казвай какво си обещала!
Жена му го гледаше и не вярваше на очите си.
— Кажи какво си обещала, жено! — намеси се и отец Никодим. — Че Богородица както лесно връща крак едному, така лесно и взима другиму.
— Ооо… Че ако се оправи, няма да му се карам повече — призна си тя. — Ама отче, така не става! Как ще се разбирам с него сега?
— Не знам, ваша си работа — забута ги към изхода отец Никодим. — Брат Танасе! Брат Танасе, чуваш ли ме? Води следващите, аз ще водя послушниците да учат.
Христина гледаше иконата с широко отворени очи.
— Я виж ти! Такова нещо и в Спешния център няма!
— Това е то. Да видиш колко по-силна е вярата от машините ви — гордо заявих аз.
Очите на Христина искряха, и тя непрекъснато се обръщаше да оглежда иконата, докато излизахме.
— Как завършваше Господната молитва? — попита Христина, докато се качвахме след вечерната молитва към килията ми. — И нине, и присно, и во веки веков, амин? На какъв език са молитвите?
— На свети черковен. На него са и житията. Това е езикът на черквата ни, всеки образован човек го знае. Останал е от времето на Христос, или някъде там. Скучен е, ама трябва да се учи.
— Хич даже не е скучен! Все едно живея в някоя приказка. Истински манастир с истински монаси, молитви, старинни езици и какво ли не. Даже истински вълци. Само храната ви на нищо не прилича, ама като поогладнееш, и тя се яде. Класът ми с почивката им по атолите трева да пасе.
— Те нали си имат там акулите? Дето гълтат на един залък?
— Те бяха на нашите атоли, не на Океания. А и за акулите… Наистина ги има, ама са генно модифицирани. Не нападат хора.
— Какво значи генно модифицирани?
— Амиии… Много е сложно да ти го обясня. — Влязохме в килията. — Да пробваме пак трансмитера?
Тя се помъчи малко с него, после пробвах и аз, но не се получаваше.
— Нищо. След като и при Отговорника не е работел от време на време, а после пак е проработвал, значи и при нас може.
— А ако се е повредил съвсем? Или ако е нарочно?
— Ще ни намерят и ще ни приберат, рано или късно. И май по-рано, отколкото ми се ще. И ще ни вземат трансмитера. Така че предпочитам първо да се нащурувам тук.
Почвах да разбирам как се чувстват родителите й.
— Като направиш някоя щуротия в манастира, и опиташ пръчката, ще ти мине мерака. Какво точно смяташ да правиш?
— Като начало искам да видя оная икона, екранираната. Да разбера как работи. Сто на сто вътре има някакъв компютър, така че… — На вратата се похлопа, и Христина млъкна.
— Тук ли си, Петърчо? А Христина? — обади се отец Андроник отвън.
— И двамата сме тук, отче. Ще влезеш ли?
Отецът беше разрошен и раздърпан още повече, отколкото сутринта. Притвори вратата зад себе си и се обърна към Христина:
— Аз… идвам да се извиня. Прощавай, че те нарекох самодива. Лъжа издумах.
— А, няма нищо, отче…
— Сигурно съм те обидил страшно!
— Не, не си…
— Ами! Никой благочестив човек няма да търпи да го обиждат на адова сила.
Христина се чудеше какво да отговори.
— Сигурно си бил уплашен, отче — обадих се аз. — Христина разбира това, и не ти се сърди. Нали?
— Ужас беше, деца мои. Откакто за пръв път видях самодива в килията ми, всяка нощ сънувам кошмари. Изтормозиха ми душата. — Лицето на отец Андроник беше много сериозно, и наистина изглеждаше измъчен. — Затова и така… припознах се в черквата. Извинявай, момиченце, грешен съм пред теб. Искам ти прошка.
Христина не знаеше къде да се дене от срам.
— Няма нищо, отче. — Тя помисли миг-два. — Виждам, че си, ъъъ, благочестив и достоен монах, и се надявам никога повече да не те посети самодива. Или караконджол, или друго такова нещо… И искам и аз да ти поискам прошка.
— Ти пък за какво? — учуди се отецът.
— Ами защотооо… защото ти се смях. И се веселих на нещастието ти.
— Няма нищо, дъще, простено да ти е. — Отец Андроник се усмихна тъжно. — Сигурно съм бил много смешен — да разправям, че може да има самодива в черквата.