— Тя е корпусът за някаква специализирана апаратура. Вътре има аналитичен приемник като този в трансмитерите, и излъчвател, който нямам представа как работи — сигурно пак е подобен на трансмитерните. И компютър, който ги управлява.
— Счупила си я?!
— Не съм я пипала изобщо, глупчо такъв!
— Тогава откъде си разбрала какво има вътре? Просветление ли ти е дошло? — заядох се аз.
Христина ме изгледа подозрително.
— Опитах се да се свържа с компютъра през комуникатора, и налучках канала за сервизна връзка. Само дето системата е… малко защитена. Разбрах само общото устройство.
Това вече не го преглътнах лесно.
— Ти… да не искаш да кажеш, че и иконата е направена от вас? И че сте я оставили тук, за да ни лекува, и да помага за укрепване на религията?
— Не е наша — призна тя с нежелание. — Сигурно са я направили Безтелесни, или поне Аугментирани. Не вярвам някой на моя свят да знае точно как тя лекува.
— А трансмитера може ли да го излекува?
— Не знам, май не. Май е само за хора… Абе ти няма ли да седнеш?
— Нещо не ми се седи… — Внимателно се отпуснах на хълбок на сламеника.
— И не ти се и лежи по гръб, като гледам. Да си имал след вечеря среща с пръчката на отец Никодим?
— Ами… малко.
— И защо?
— Питах го нещо.
— И за един въпрос те е бил с пръчка?!
— За два… Хайде да спим.
Новата ми сестричка заспа мигновено, но аз не можех да мигна от болката — отец Никодим май беше здравата ядосан… Накрая ми хрумна да сляза и да се помоля на иконата на Богородица да ме излекува. След малко колебаене измъкнах внимателно комуникатора изпод сламеника на Христина и го пъхнах в ухото си.
Залата за болни беше осветена единствено от луната през един прозорец. Проснах се пред иконата и се замислих. Не знаех за какво точно да се моля или какво да обещая. Докато се начудя обаче, изведнъж забелязах, че не усещам да ме боли. Дори не бях разбрал кога иконата ме е излекувала. А защо ме излекува, без да съм обещавал нищо, пък и идея нямах.
Подскочих от радост и се сетих за разказа на Христина. Дали все пак не ме лъжеше? Помислих малко и си представих как се приближавам до иконата, и как металната риза става прозрачна и поглеждам през нея.
Дъхът ми секна. Пред очите ми стоеше някаква ужасно сложна картина, и по някакъв начин знаех кое какво е. Онова, дето Христина му казваше приемник, по някакъв начин разбираше какво не е наред на човек. Друго едно нещо пък по някакъв начин оправяше нередното — сигурно то беше излъчвателят. А по средата между тях имаше нещо, дето направо мислеше — преценяваше и решаваше кога какво и дали и как да се лекува, и го правеше светкавично. Имаше и разни неща, с които нещото по средата можеше да се управлява, като каруца с поводи.
Дали това нещо не можеше да излекува трансмитера? На света на Христина поне беше интересно. И имаше достатъчно любители на шаха. Струваше си човек даже да търпи да се къпе от време на време. Е, не чак всеки месец, де, ама все пак… Нещото в иконата имаше как да се управлява — значи сигурно мога да го накарам! Какво ли ще стане, ако пробвам да…
Останалото не ми се разправя.
Събуди ме някакво побутване. Надигнах глава — Христина се опитваше да погледне под сламеника ми.
— Какво има?
— Комуникаторът се е търколил някъде.
Бях забравил да й го пъхна обратно. Изчоплих го от ухото си.
— Ето ти го.
Христина се вгледа в мен. След това внезапно ме плясна силно отзад.
— Какво ти става? — учудих се.
— Ходил си долу до иконата да те излекува, нали? Затова не те боли. Ама като ти гледам физиономията, сигурно и ти си пробвал да ровиш из схемата й. И си се насадил на защитата, и си… как го каза? Получил просветление?
— Не ми напомняй. Не знам с какво и как ме цапардоса, ама още ми се вият искри пред очите. Прибрах се отдолу дотук на опипване. А главата ми щеше направо да се пръсне.
Отец Никодим не дойде на сутрешната молитва. На закуската беше мрачен и мълчалив. След нея ни привика с Христина:
— Отец Евлоги иска да ви види. Внимавайте как се държите с него — здравето му е много крехко, и това може да са му последните дни.
Килията на отец Евлоги беше предпоследна в коридора на най-старите монаси, преди тази на отец Марин. Заварихме Димо да го завива в леглото.
— Изнеси нощното гърне и ни остави сами — кимна му немощно отецът. — Искам да си поговоря с децата.
Стояхме в тишината на килията и се гледахме. Косата и лицето на отец Евлоги бяха съвсем бели от старостта, и се сливаха с възглавницата. Но сред бялото ни гледаха две живи, бодри и проницателни очи — очи, които никак не се връзваха с изнемощялото, престаряло тяло.