— Отче, на колко години сте? — наруши мълчанието Христина.
— Това лято щях да направя сто и десет, но надали ще го доживея — смръщи лице старецът. — Как е храната в манастира? Сигурно си свикнала на много по-добра.
— А, яде се някак — успокои го Христина.
Очите му проблеснаха насмешливо, и изведнъж усетих как по гърба ми пролазва студ.
— Знаеш ли, че всички ти викат „самодивата“? — попита усмихнато отецът.
— Ще им кажа аз на тях! Петърчо, ако ме настъпиш още веднъж, ще ти… Какво ме гледаш така?
— Май… май знам нещо важно — едвам изшушнах аз.
— И какво е то? — изгледа ме подозрително тя.
— И сигурен ли си, че е това? — допълни отец Евлоги.
— Почти… Знаете, че е яла преди по-добра храна — нищо че уж идва от Безбожници. И го свързахте с това как й викат… — В ума ми бясно прескачаха още парченца от картината — това, че на преклонната си възраст има напълно бистър ум, това колко бързо получи бащата на Христина съгласие за изтеглянето ми… — А това на този свят го знае само един човек… Ако е човек, де…
— Сигурно не е хубаво да споменаваш неща, които не трябва да се казват пред всеки, нали? — Погледът на отец Евлоги беше едновременно проницателен и добродушен.
По физиономията на Христина се преплитаха недоумение и яд:.
— И какво е това, дето не трябва да се казва пред всеки? Тоест, кое от всичките такива неща е? — Внезапно се сепна и си дръпна бързо крака. Като видя обаче, че не се и опитвам да я настъпя, трескаво засъобразява.
— Защо ни повикахте? — попитах аз.
— За да ви видя — отговори тихо отец Евлоги. — Остава ми малко време.
— Вие сте отговорникът на този свят? — внезапно се досети Христина.
Отец Евлоги демонстративно се изкашля. Или поне се опита — нямаше достатъчно сили.
— Не съм чул нищо, и ти нищо не си попитала. Нали?
— Ох… — хвана се за главата Христина и закима утвърдително.
— И освен това не съм.
— А какъв сте тогава? — попитахме двамата в един глас.
— Няма да сте ни го казали, де — добавих аз.
— А и да ни го кажете, няма да сме чули — допълни Христина.
— А пък понеже аз скоро няма да съм умрял вече, и не ми е все едно — опита се да се засмее отецът. След това въздъхна. — Сядайте, да ви разкажа една приказка. Имало някога, много отдавна, през девет земи в десета, млад и любопитен… хм…
— Послушник? — пробвах да се сетя аз.
— По-скоро непослушник. Изучил бил какви ли не науки, знаел какви ли не мъдрости, ала полза от тях не виждал. Чудни неща умеел, ала не усещал те да правят хората по-щастливи. Живеели хората около него богато и охолно, много по-добре от другаде, ала не били по-радостни.
Казал си един ден момъкът: „Защо ми е знанието и моженето, когато то не прави другите щастливи — а и мен също? Не е ли по-добре да тръгна на дълъг път, да търся откъде идва на хората щастието?“ И тръгнал.
Много места посетил, и чудни неща видял. И морета без край прекосил, и в сняг до колене газил, и със зли чудовища, по-страшни от караконджол, се сражавал, и с мъдри и красиви същества, добри като светци, разговарял. Но никой не можел да му даде отговор, нито съвет — къде да открие щастието.
И така, както пътувал, стигнал веднъж до проход към земя, която не бил посещавал. Искал там да отиде — ала на прохода стоял могъщ и страховит дух, който не пускал никого да мине. Попитал го духът какво иска. Разказал му нашият герой мъката си, и духът му предложил:
„Ще те пусна да влезеш, ала повече назад не ще се върнеш — няма да ти го разреша. Ще загубиш уменията и силата си, в дрипи ще ходиш облечен и на хляб и вода ще си доволен. Труден и тежък ще е животът ти. Носиш ли обаче достойно кръста си, ще откриеш откъде идва щастието.“
Поколебал се момъкът, след това се съгласил. И навлязъл в онази земя. Животът там наистина му бил непривично тежък и суров, и трудно му било. Загубил уменията си, и знанията — а хората около него имали нужда от тях. И проклинал често духа с думите: „Ти ме излъга! Как тук да давам и имам щастие? Всички живеят зле, а ти ми взе силата да им помагам!“
И като нямал друг начин да ощастливи хората, решил да им предлага вяра. Станал свещеник, а когато остарял — и монах. Подкрепял хората с думи, давал им надежда, за да имат сила да носят кръста си. И малко по малко забелязал, че така те са щастливи. Че така им дава истинско щастие. Защото човек е по-щастлив, по-велик и по-човек, не когато му дадеш нещата в ръцете, а когато го окуражиш да се пребори за тях сам.
А духът от прохода ходел сред хората в образа на човек, и често се срещали с нашия юнак. Той обаче не можел да го познае — никога нямало да се сети или предположи кой е срещу него. Дошъл обаче ден, и духът му се разкрил. И го попитал: „Получи ли това, що търсеше? Или още мислиш, че съм те излъгал?“