— Христина. — Тя го изгледа намусено.
— С мен не знам, ама с теб наистина ще се гордее — сбутах я аз. — Качвай се, че ако ни заварят вълците по тъмно…
Докато преброи човек до десет, каруцата вече трополеше обратно по пътя.
— Амортисьорите ви са за смяна — заяви ми Христина зад гърба на тате още преди манастирът да се е скрил от погледа.
— Какво ни е за смяна?
— И ресорите. Окачването хич го няма.
— Естествено, че ще го няма. Окачим ли каруцата, само ще виси, няма как да вози. За какво ни е тогава?
Христина се наведе през ритлата и огледа колелетата. Помълча известно време, след това пак замърмори:
— Друса като кару… така де, като не знам какво. Нямате ли по-равни пътища тук?
— Като вашите нямаме. А и каруцата друса повече от тази на баща ти.
— Тя не е каруца, а е кола, глупчо такъв!
— Защо тогава все й викаше каруца?
— И той не е само мой баща, а и твой!
— То и моят не е само мой, а и твой. Или поне му намираш кусури като на твоя преди.
— Повече и през ум няма да ми мине да намирам на моя!
— Тогава давай да се връщаме…
— В никакъв случай! Не мърдам оттук!… Е, поне докато не се понащурувам малко. Ох, как друса тая проклетия!
— Ако не ти харесва в каруцата, да ти разпрегнем единия кон да го яздиш?
— Аз да не съм каскадьорка? Колко километра са от манастира до селото?
— Четири села са, път при това каране докъм малко след залез слънце.
— Значи към… стотина километра? После няма да мога да сядам три дни.
— Ако замериш някого на трапезата с чинията, може и повече. Тате не ни бие, страх го е да не ни пребие, ама мама не си поплюва.
— Това е антипедагогично!
— Анти… какво? И какво ще рече?
— Че е лошо за възпитанието.
— Какво?! Че ако не те тупат когато трябва, как ще те възпитат?
— На нашия свят става с педагогика.
— На нашия няма педагогики. Никакви машини нямаме. Ама имаме пословица, че който жали тоягата, не жали детето си. Мама предпочита точилката, де.
— Ама сте всичките такива задръстени, смотани, чалнати, скапани, тряснати, гадни, дървени, тъпи, откачени, отнесени, некадърни, недомаслени, заспали, тапигьози… Жалко за хубавия свят!
Обидих се и млъкнах. Тя обаче не смяташе да престава:
— И сега какво? Отдалечим ли се малко от манастира, нашите моментално ще се пръкнат да ни спасяват. — Тя пъхна ръка в джоба си, стисна трансмитера и затвори очи. Хванах я бързо за ръката, но нямаше смисъл — нищо не ставаше.
— Я си представи, че стане като с отец Евлоги — да те оставят за цял живот на този свят? — опитах се да я постресна. Тя обаче не се хвана:
— Не съм давала съгласие, нашите — още по-малко. А и нали са ги задължили да ни измъкнат при първа възможност? Ех, да имаше как да се покрием за още малко!… Ако се появят караконджоли наоколо, баща ти няма ли да ни опази?
— Сигурно ще пробва, ама ако пак направят оня трик с невидимостта, или нещо подобно, надали ще може да се оправи.
Христина ядосано изгледа тате.
— Ще пробва, друг път. И нищо да не направят. Само като ги види, ще напълни гащите.
— Не вярвам. Ако съм чул добре какво си говориха с отец Никодим, сигурно вече е свикнал да вижда караконджоли.
Разговорът престана за малко, докато профучавахме с каруцата през Кирчево. Христина гледаше всичко наоколо с широко отворени очи.
— Я, ама това са истински кирпичени къщи! С керемидени покриви! А онази там барака е даже със сламен! — възкликна тя на висок глас. — Какви само чудеса имало за гледане тук! Сигурно имате и огнища в къщите?
— Аха! — обади се гордо тате, без да се обръща. — Ще видиш как хубаво се живее в истинска къща. Спала ли си някога в къща с огнище?
— Не…
— Горкото момиче! Ей сега ще видиш колко е хубаво! Няма студуване, не е като при вас!
Бързо дръпнах по-настрани от Христина фенера и клина за подпиране на каруцата.
— И рокля ще ти намерим, истинска! — продължаваше тате. — Ще видиш каква красавица ще си с нея!
За всеки случай хванах Христина за ръцете. Тя се дърпаше и ме гледаше на кръв въпреки шъткането и знаците. Успокои се едва когато се сетих да й кажа, че с рокля надали ще я познаят техните, и ще ни открият по-трудно.
— В бохчата има хляб и сирене, в стомната — вода — обади се тате. — Хапвайте, че ще се приберем сигурно чак по тъмно, и няма да смогнем за вечеря.
— 4 —
НА СЕЛО
Стигнахме в село още преди да е мръкнало напълно. От устата на конете капеше пяна. Тате профуча с каруцата направо през гьола пред Йордановия двор и замалко не прегази няколко закъснели патици. Докато минаваше покрай черквата, махна с ръка на излезлия отпред отец Самуил, вдигна два пръста и ухилено посочи към нас. Зави лудешки няколко пъти по кривата уличка, и като видя, че голямата порта на двора ни е отворена, връхлетя направо вътре. Скочи от каруцата и почука силно на вратата на къщата: