Минчо премига бързо-бързо, преди да се усети каква е работата.
— А, няма нищо, човече божи. По тая тъмница можеш някого за караконджол да вземеш…
— Точно така! Прощавай, сигурно съм те обидил. Нали ще седнеш да те черпя една чашка, за извинение? И аз ще пийна с теб. Екстра винце, тригодишно. Криводолска реколта, най-добрата в Митрополията. Току-що го спечелих на бас.
— Трябва да бързам — заизмъква се Минчо, но даже в образа на караконджол очите му светнаха. И рогата му отново щръкнаха.
— Къде по тъмното? Дай, ще седнем тук под навеса, да не досаждат женорята и дечурлигата. Петърчо, ти нали ще се прибереш?
— А, не искам, тате. Нали може да ви гледам? Ще ми е интересно.
— Не е редно. Ще вземеш да се научиш и ти да пиеш, а още си малък. Ще вземеш лош пример от мен.
— Няма, татко! Моля те, остави ме!
— Абе аз на кого говоря! Я се прибирай, че… — Тате предпазливо погледна към караконджола. Сетих се, че не иска да ме напляска пред непознат гостенин, и събрах смелост:
— Ако не ми разрешиш да остана, ще кажа на мама, че Минчо ти се е присторил на караконджол!
— Ей, тая днешна младеж! Лъжат като Безбожници… Добре, но само за малко.
— И аз съм за малко — поясни Минчо. — Каруцата ми е на другия край на селото, и не съм разпрегнал коня. Страх ме е да не я повлече нанякъде в тъмното.
— Впрегнат кон далече не отива. Само да довършим дамаджаната. — Тате ни поведе към навеса. — Ето чаши, скрил съм ги тук, под сламата. Петърчо, налей ни, като ще си тук… Хубаво е, а?
Караконджолът опита внимателно виното. След това отпи голяма глътка, а след нея пресуши чашата на един дъх. Очите му блестяха.
— Екстра е! Един път винце!
След като допиха вторите чаши, на татко страхът му беше минал напълно. Отърси се и заразпитва:
— Откъде си, добри човече?
— От едно селце съм, близо до Свети град. Иначе обикалям навсякъде… прекарвам разни неща с каруцата, стоки, такива работи. — Минчо гаврътна и третата чаша. Побързах да му налея пак.
— А с Петърчо откъде се познавате?
Минчо юнашки пресуши и четвъртата чаша на един дъх. Тате го изгледа с уважение.
— От манастира. Покрай манастира, де. Веднъж ме запозна с него тат… отецът му. Много… много… забравих си мисълта. Добър на… Ученолюбив бил. Много. Състезавах се с него — за смях ме направи. И целия клуб направи. И целия Възел. И… Екстра винце имаш, човече.
— Силничко, един път! Петърчо, сипи на човека още. И на мен също. А теб не те ли е страх да ходиш по тъмното? Ако има наоколо караконджоли…
Петата чаша последва четвъртата.
— Защо да ме е страх? Какво да им се плаша! — Говорът на Минчо вече позаваляше.
— Как какво? Ти караконджол виждал ли си? Ще умреш от ужас!
— Г-глуу-пости! — Още една чаша наведнъж. — П-п-петърчо, сипи още д-два пръста! — И на копитото ясно личеше как мери двата пръста — на чуперек отгоре додолу.
— Недей така, човече божи! Говориш така, защото не си ги виждал!
— К-как да не съм виждал! (Хълцук.) Всеки ден виждам, ако и-и-искаш да знаеш!
Тате погледна към чашата му и кимна разбиращо.
— И аз съм к-к-караконджол! — продължаваше Минчо. — П-п-по караконджол от тях съм! Д-д-дванаесегодишен стаж имам!
— Петърчо, не му сипвай повече — прошушна ми тате. — Много му дойде.
Кимнах и внимателно бутнах дамаджаната зад гърба си. Беше съвсем лека — сигурно в нея бяха останали най-много две-три чаши.
— Сполай ти за х-хубавото в-в-винце, човече! — заяви Минчо и набързо допи последната чаша. — Шъ съ радвъм да мина пак оттукаде! Преди немаше да се радвам… и немаше да мина… ама сега требе пак да мина, щото не може така пред всички… абе, кво да прайш, време да си ода… — Той се надигна от скамейката, направи две несигурни крачки, блъсна се в едната от подпорите на навеса и тупна на сламата. Докато се чудех добре ли е, той звучно захърка.
— Горкият! — поклати глава татко. — Обича хубаво винце, ама хич не носи. — Изгледа ме подозрително и заяви: — Караконджол бил! Ако всичките караконджоли бяха такива, щях да се радвам да ги виждам всяка вечер… Нищо, нека спи. А ние да се прибираме. — Нарина малко слама върху Минчо да му държи топло, пъхна дамаджаната в ъгъла, покри я със слама, хвана ме за рамото и потеглихме малко на лъкатуш към вратата на къщата.
Вътре всички се бяха събрали в гостната. На един стол в средата седеше Божка, бяла като платно. Мама разтриваше лицето й с мокра кърпа, останалите се суетяха наоколо. Като ни видя, Божка изпищя и се опита да побегне, но мама я удържа.
— Какво й е? — попита татко.