Христина се изчерви, а мама се усмихна. Рада хвърли поглед към кухнята и забеляза гърнето пред огнището.
— А това е гозбата? Сигурно е много вкусна. — Тя погледна засмяно Христина, която се изчерви още повече.
— Абе… не съвсем точно — измънка мама. — Нали знаеш, първия път не винаги става добре.
— Ами! Щом малката ни стопанка се е старала, сигурно ще е вкусно. Може ли да пробвам?
— Внимавай! — предупреди я мама.
Рада се наведе над гърнето. В първия миг се олюля назад и на лицето й се изписа изумление. Много внимателно докосна съдържанието на гърнето с крайчеца на малкия си пръст, след това го близна. От очите й бликнаха сълзи, но се направи, че нищо не е станало:
— Нищо. Другия път ще е много по-добре, сигурна съм! — Тя внимателно заразтрива пръста си зад гърба.
— И аз — съгласи се мама и я изгледа с възхищение. — Ум ми не побира как може да не е. А хрумва ли ти какво да правим с това? Не смея да го изхвърля никъде, да не отровим всичко наоколо. Такова нещо сигурно не е било сътворявано отпреди Преселението.
Сетих се, че в старите жития пишеше какви ужасяващи неща правели хората преди Преселението, дето изтравяли хиляди хора и оставяли огромни места безжизнени завинаги. Като ги четях, не им вярвах много — твърде страшно ми се виждаше, за да има как да го бъде. Ама сега…
Рада помисли мъничко и кимна:
— Май ми хрумва. Може ли да го взема?
Мама кимна. Рада внимателно захлупи гърнето, плисна канче вода отгоре, за да отмие лютящата смрад, и с усилие го вдигна:
— Ще върна гърнето утре. До скоро виждане!
— До скоро! Петре, стига си се помайвал, ами доизрини тора! Аз ще направя набързо нещо за обяд. Стягайте се, че днес следобяд ще сте на занимания в черквата.
— Какви са тия занимания? — попита ме Христина, докато нагъвахме хляба и сиренето. — Училище? Ще ни учат на азбуката и колко е две плюс две? — Тя се напъна да ме изгледа изотгоре така, че си изкриви врата.
— Не. Училище като вашето има в градовете и в манастирите. Това са занятия за Бог и живота. Отец Самуил ги води всеки следобед на по десетина деца, така че всички в селото минават по два пъти месечно. Днес е наш ред.
— Аха. Каканижене за Господа Бога и там прочието глупости, като най-тъпото в манастира.
— Нали ти харесваше? Било като в приказка…
— Те и приказките почват да писват.
— Тогава нямаш проблем. Отиваш на някое място без много хора и далече от свети места, и изчакваш час-два. Татко и мама ще те приберат. Онези де, не тези.
Христина май се колебаеше.
— Ако искаш, можеш после и да им разкажеш колко лошо се живее тук, и как повече никога няма да правиш пакости — добавих аз. Тя моментално се опита да ме ритне, омота се в роклята и замалко не падна от столчето.
След обяда мама тръгна към Сухото дере да занесе храна на тате и Данчо, и ни остави тримата с Божка в черквата. Там вече чакаха пет-шест други деца от селото. Намръщих се, когато видях Ангел, най-малкият син на Пенко мелничаря. Беше хитро и проклето хлапе, една година по-голямо от мен, което все гледаше да се докаже за по-най от останалите, и вечно тормозеше по-малките. Дори на занимания често спореше с отец Самуил, който май единствен и от възрастните го търпеше. И сега също не пропусна:
— Яаа, Ситния си имал нова сестричка. На осем години била, казват? Като я гледам, щъркелът бая трябва да се е озорил!
Другите хлапета прихнаха. Христина лекичко побледня и се завъртя към него:
— Ти пък кой си бе, пън селски недодялан и смотан? Не си ли станал наопаки тая сутрин, като те гледам откъм кой край приказваш?
Ангел си глътна езика от такъв устат отпор — беше свикнал по-малките да се боят от него и да мълчат. А сега всички вече му се смееха, макар и малко боязливо.
— Завиждаш ли, че си недорасъл? — продължаваше Христина. — Така трябва. Изяж се от яд!
Ангел също смени цвета — първо на червен, после на морав. Нямаше ли най-сетне да пристигне вече отецът?
— Ти май нещо приказваш, а? — изръмжа накрая Ангел.
— Проблем ли ти е да разбираш говор? — ухили се Христина. — Няма страшно, ще ги го повторя пак. Виждам, че главата не ти е от полза.
Ангел стисна юмруци и тръгна към нея.
— Да ти отворим дупка в нея? — продължаваше новоизлюпената ми сестричка. — Като се върне Данчо от работа, ще му кажем, че нямаш търпение да го видиш. Толкова, че си ни наругал пред всички, за да те намери той по-бързо.
Побойникът спря като вкопан. Мислено отбелязах точка в полза на Христина.
— Какво се кискате като изоглавени? — обади се откъм вратата отец Самуил. — И ти, Ангеле, проклетнико ниеден, пак ли си тръгнал да се биеш? Я сядай! И вие също. Какво се разправяте?