— А, нищо, отче — обади се Ангел с невинен глас. — Тъкмо щях да питам новата сестричка на Петърчо откъде идва, как е живяла там, хубаво ли е било… — Той се ухили злорадо.
Отец Самуил го изгледа със съжаление.
— Допреди петнайсет-двайсет години това село беше под наблюдението на отец Евлоги, разказвал съм ви за него неведнъж. Невероятен човек и велик монах, гордея се да съм негов ученик. Много хора твърдят, че от живите той е може би вторият по святост след Патриарха. Идват с нея от едно и също място.
Ангел зяпна. След това изгледа със съмнение отец Самуил.
— Свещениците не лъжат, чадо. За разлика от някои деца — меко добави отецът.
Ангел се изчерви леко, но все пак попита:
— Тя сигурно тогава е много образована. Така ли е? — обърна се той към Христина.
— Повече от тебе! — отвърна заядливо тя.
— Браво! — заяви иронично той. — Ще ни обясни ли тогава на нас, простите, що е това, ммм, божествена сила?
— Това не е лесно обяснение дори за свещеник — каза отец Самуил кротко.
Хвърлих поглед към Христина.
— Май пишеше в някой учебник нещо за сила… — прошушна тя и притисна с длани слепоочията си.
— Нищо, нека поне опита. Ако сбърка, отче, вие ще я поправите — ухили се Ангел.
— Ами божествена сила… божествена сила… — започна Христина. — Сетих се! Божествена сила — това е божествена маса по божествено ускорение!
В тишината се чуваше как бръмчат мухите под купола на черквата.
— А божествена мощност е божествена сила за единица време! — добави гордо Христина и пак се умисли.
Отец Самуил преглътна на сухо и тихичко се изкашля.
— Божествена енергия пък май беше божествената маса по божествената скорост на квадрат — продължаваше Христина. — А божествената дължина на вълната — божествената енергия по константата на… уф, забравих кой беше…
Ангел беше зяпнал и мигаше на парцали. Аз обаче имах чувството, че нещо не е така, не знам защо. Май заради изражението на отец Самуил.
— Божествената скорост пък беше триста хиляди… — продължи Христина и изведнъж се сепна и очите й се окръглиха.
— Благодаря ти, Христинче, стига толкова — намеси се внимателно отецът. — Днес ще говорим защо е грях да се хвърля храна.
Христина седна и тихичко ми прошушна:
— Сега я оплесках! Обърках нещата! Това са неща, които са само за нашия свят! Вашият не трябва да ги знае!
— Защо? — учудих се аз. — Ако е толкова велико религиозно познание, какво му е лошото точно за нас?
Христина махна с ръка, без да каже нищо.
— След като нивата се разоре и бранува, тя трябва да се засее — продължаваше през това време отец Самуил. — Добър сеяч може да засее за ден към две рала нива…
— Не може ли да ми го разкажеш някой път? — попитах аз.
— Като се върнем обратно на нашия свят, ще те учат на него в училище до писване!
— Ами хайде тогава да се връщаме по-бързо!
— А, не! Искам още малко! — Христина погледна към Ангел и бързо добави: — Добре ще е по-бързо да намерим тоя Отговорник, де.
— Да, ама как да обърнем наопаки това кой не е? — Усетих, че отец Самуил ме гледа, и млъкнах.
— И така, осем хляба поглъщат труда на един човек за цял ден — завърши обяснението си отец Самуил. — Затова е грехота да се изхвърля хляб. Не защото Господ е забранил, а защото хора като вас са вложили труд, пот и време в хляба. Работили са, за да го има, отделили са част от живота си, която няма да се върне вече. Затова е грях да изхвърлиш труда им на вятъра — така изхвърляш смисъла на живота на тези хора.
— Ами ако те не разберат? — обади се Ангел. — И тогава ли има нещо лошо?
— Нали ти самият ще го разбереш? Няма голяма разлика, Ангеле — усмихна се тъжно отец Самуил. — Почнеш ли да го правиш, ще свикнеш да пилееш чуждия живот и труд, да не ги цениш. И дори и да си толкова хитър и потаен, че другите никога да не разберат — а това надали е възможно — наказанието ти ще е в самия навик. Хора, които не ценят живота и труда, не умеят да им се радват. За тях и най-вкусната храна е блудкава, и най-големите удоволствия на живота не им носят щастие, или то е малко и кратко. И затова губят насита, пилеят за себе си без полза колкото би направило щастливи хиляди други, и ги лишават заради себе си — и така тръгват по пътя на злото. А това, че трябва непрекъснато да крият от околните какви са, превръща живота им в кошмар, и отваря в тях пътя на подлостта и измамата.
Ангел го изгледа със съмнение.
— Хората не са на света от вчера, момчето ми — въздъхна отецът. — Много поколения са минали преди нас, и безброй хора са тръгвали по този път. Някои са били много умни и хитри, подчинявали са на волята си милиони, и са ставали могъщи властелини. Но са живеели в непрекъснат ужас да не ги разкрият, или убият, и най-много да не ги изместят. Били са страшни лъвове пред другите, но изплашени зайци вътре в себе си, зад маската. Затова и такива хора се боят най-много да не загубят властта си — нещо в тях знае, че без властта, сами по себе си, те са нищо. Да я загубят значи за тях да загубят съдържанието си, същността си, точно както е за достоен човек да загуби добротата, искреността и човечността си. По-страшно е от смъртта.