Беше ми доста трудно да си представя как може нещо да е по-страшно от смъртта. Огледах се — всички наоколо също се чудеха, включително Ангел.
— Затова и такива хора са постигали могъщество, богатства, какво ли не — но никога истинско щастие. Него може да изпитва само достойният човек — продължи отец Самуил.
— Откъде човек може да реши така, ако не е недостоен и не знае какво изпитват те? — заяде се пак Ангел.
Лицето на отец Самуил помръкна, и той се замисли за миг.
— Човек вижда това, което знае, нали? Помниш ли какво говорихме по-предишня път?
— Разбира се, отче — ухили се пак Ангел. — Как ако покажеш една сбруя на кожар, той ще види ремъците, а ковачът — катарамите. И как всеки от тях ще види и другото, но почти няма да го забележи — умът му ще бъде зает с това, което той познава. Нали беше така?
— Точно така, Ангеле. Имаш не само пъргав ум, но и отлична памет… Така става и когато съдим хората. Добрият човек вижда у тях най-вече доброто, лошият — лошото. Знаят, че има и друго, но то заема малка част от света, какъвто е за тях. Нали?
Ангел кимна след кратко колебание. Не ми беше трудно обаче да се сетя какво се опитва да измисли в момента.
— Затова и добрият човек живее в свят от добри хора, достойният — в свят от достойни, а ненаситният — в свят от ненаситни. — продължи отец Самуил. — Добрият непрекъснато среща добро, достойният — достойни постъпки, а ненаситния непрекъснато го крадат и мамят. А на този, що пилее чуждия труд и живот, непрекъснато му пилеят неговите, и лишават съществуването му от смисъл… И да, всеки от тях знае, че в света има и друго — но в техния свят то е съвсем мъничко, а почти всичко е каквито са те самите.
— А лошите хора щом виждат само лошото, а не виждат доброто, откъде да знаят, че доброто е по-добро? Защо да ги обвиняваме тогава? — пак се ухили Ангел.
— Никой не е лош по начало, момчето ми — поклати тъжно глава отец Самуил. — Лош се става, защото е по-изкусително от това да си добър — но хората се раждат добри, защото са изначално сътворени такива. Всеки лош човек е бил някога добър, и оттам знае вътре в себе си, че доброто е по-силно от лошото. Иначе лошите хора нямаше да се правят на добри. Щяха да се гордеят, че са лоши, както добрите се гордеят, че са добри. Тази преструвка е признанието на злото, че е по-слабо от доброто.
— Отче, а как човек може да стане истински добър, и честен, достоен и… абе, всякакъв? — обади се внезапно Божка иззад гърбовете ни.
— Честен — като говори истината — усмихна се отец Самуил. — Достоен — като върши достойни постъпки. Добър — като върши добрини. И така нататък. Не е сложно, нали?
— А всякакъв всякак ли може да стане? — заяде се Ангел. Отецът обаче не му обърна внимание:
— Ние сме създадени от постъпките си. Тялото на човек е съградено от това, което той яде, но духът му е съграден от това, което той върши. Върши ли човек лоши неща, започва да вижда добротата и честността като глупост. На мястото на любовта идва използвачеството. Вместо радостта от чуждото щастие, и топлината от нея — завистта за него, и болката от нея. Мечтите започват да гният и почерняват, и се превръщат постепенно в кроежи — а кроежите го въвличат в правене на още лоши неща, водят го до още повече от същото. До още повече безсмислие, неудовлетворение и болка. И така го настига наказанието за вършеното зло — още тук, на земята. То е неделимо от злодеянието. Двете са две лица на една същност.
Всички мълчаха.
— Ти, Ангеле, ако например искаш да се научиш да не се подиграваш на другите, какво ще направиш?
— Ами няма да им се подигравам — ухили се иронично Ангел.
— Това е каквото няма да правиш — отговори кротко отецът. — А какво ще направиш? Например би ли се извинил на Христина за това, че се опита да я злепоставиш?
Ангел млъкна и бързо се огледа. Всички бяха вперили поглед право в него.
— И да ми се смеят после — измърмори той.
— Ще се смееш ти, ако друг се извини — обади се пак Божка изотзад. — Точно както каза отец Самуил — съдиш за другите по себе си.
— Остави го да си живее в свят на подигравчии и лъжци — заяви Христина. — Щом така му харесва повече, негова си работа.