Ангел вдигна поглед към отец Самуил, поколеба се малко, след това отиде до Христина и й подаде ръка:
— Извинявай… — Беше забил поглед в земята.
Тя премига на парцали, след това стисна ръката му:
— Извинявай и ти.
В първия момент Ангел като че ли не повярва на ушите си, след това също й стисна ръката. Усетих, че май ревнувам.
— Очакваше другите да започнат да ти се подиграват ли? — намеси се меко отец Самуил.
— Да — призна неочаквано Ангел. Имаше вид, като че ли иска да потъне в земята. — Ако не сега, после.
— Затова, че си се извинил ли? — усмихна се отецът. — Би било самопризнание, че са глупаци и диваци. Направят ли го, гордей се, че си по-добър от тях… Деца, това беше заниманието за днес.
Хванах Христина за ръката и тръгнахме към изхода, но усетихме дланите на отец Самуил на раменете си.
— Христинче, недей друг път да казваш неща, в които не си уверена — топло рече свещеникът.
— Ама и Ангел не беше — заяде се Христина. Настъпих я, но твърде късно.
— Не е хубава постъпка — все така меко продължи отец Самуил. — Така пускаш на свобода неща, които не бива да се носят между хората. Които трябва да са забранени, ако питаш мен. За доброто на всички.
И двамата замръзнахме.
— Вървете. Време е за вечеря.
Тате и Данчо току-що се бяха върнали от Сухото дере. И двамата бяха капнали от умора, но доволни. Измиха се на кладенеца, и Данчо веднага изскочи навън — имал да се види с приятели. Тате също смяташе да поизлезе, но след един поглед към навеса при свинарника внезапно се отказа и се хвана да окопае овошките. Мама отначало не повярва на очите си, но след това беше много доволна. Само дето непрекъснато поглеждаше под око към навеса, и следеше дали тате няма да тръгне натам. Тате също я забеляза, и усилено се правеше на разсеян. Не знам колко успя да я убеди, де.
Ние с Христина обаче се свряхме зад плевнята, за да решим какво да правим.
— Сто на сто той е Отговорникът! — заяви Христина. — Каза ми направо, че говоря забранени неща! По-ясно от това — здраве!
— Той и преди е казвал на занимания, че забранени неща не бива да се вършат — усъмних се пак аз. — Точно преди тате да ме прати в манастира, имаше цял следобед занимание за забраните. Какво били и защо били…
— И се оправи с оня побойник, Ангел, както даже моите учители няма да могат. А тях ги бива, за това са учили!
— Нали е свещеник? Всички в селото го слушат. Че иначе може да нареди бой с пръчка, най-малкото. Не помня да го е правил някога, ама…
— Не е само това! Имам пуяк като Ангел в класа, пет-шест пъти сме се били с него, не помага!
Помислих си, че това Христина да бие някого сигурно значи да изпотроши всичко наоколо, без да го уцели нито веднъж. И че ако онзи не е също толкова несръчен, чудното е как боят не е помогнал на нея…
— А отец Самуил го укроти като на кино! Наля му акъл в главата с няколко приказки — продължаваше тя.
— Като на кино ще рече за твърде малко време ли? Защото и преди му е говорил, не знам колко пъти. Хваща дикиш за по ден-два, и после Ангел си е пак същият проклетник…
Христина все едно не ме чуваше.
— И обяснява толкова сложни неща толкова ясно и просто, колкото и на моя свят не могат! А пък е расъл във вашата диващина…
— Я да не ми обиждаш света!
— Добре де… Извинявай… Учителите ми са учили по двайсет и повече години, и не могат да му стъпят на малкия пръст! Няма как да не е Отговорникът!
— Тате казва, че е много добър свещеник — замислих се аз. — Да не е от това?
— Точно затова е още по-сигурно! Не го ли чу как обяснява защо трябва да се прави добро не с оня свят, бог, рая и ада, ами с това, което става тук, на земята? Той трябва да е!
— Това пък откъде и защо?
— Лазаре, Петре, Христинче, хайде на вечеря! — чух откъм къщата гласа на мама. И усетих, че съм гладен като вълк.
След вечерята тате поразмисли малко, след това пое дълбоко въздух и заяви:
— Дотежа ми нещо яденето. Ще изляза да се поразходя малко.
— Тате, кръчмата не е ли затворена вече? — попита плахо Божка.
— Не ме интересува, не съм натам. Даже ще взема Петърчо с мен, да му покажа нещо — усмихна се тате. — Нали не вярвате, че ще се напия пред него?
Мама го изгледа още по-подозрително, отколкото като реши да не излиза преди вечеря, но нищо не каза.
Наистина тръгнахме в съвсем друга посока, към пътя за Богданово. По улицата срещнахме двама-трима окъснели съселяни. Като ги видеше, тате ги поздравяваше толкова радостно, че те се чудеха, и някои предпазливо се дръпваха по-настрани. Станьо от Долната махала даже избяга, когато тате му предложи да се приближи да му дъхне, да види, че не е пил. Стигнахме до последните къщи и се върнахме.