Мама я изгледа с възхищение и цъкна с език.
— Ще ми дадеш ли обратно малко от него? И аз може да измисля нещо.
— Кравите ви са стелни — ако го кипнеш при тях, ще пометнат!
— Друго имам наум. Може ли да дойда с теб да си отсипя малко?
— Не е ли по-добре аз да мина след обяда, и да донеса? Тъкмо ще искаме с Христо да говорим с теб и чичо Лазар за нещо.
Мама се сепна, но в следващия миг се овладя.
— Чудесно. Добре си дошла!
По време на обяда мама и тате от време на време хвърляха тайничко погледи към Христо, и често се споглеждаха. И не знам защо, но когато единият погледнеше другия, другият обикновено навеждаше поглед.
След обяда тате се зае да цепи дърва зад къщата. Мама прибираше и подреждаше кухнята като за показ, Божка й помагаше. Христина също предложи помощта си, но мама се сети, че трябва да се полеят зеленчуците, и ме прати да покажа на Христина как се прави.
— Тая Рада е абсолютно чудо! — започна Христина още преди да сме се отдалечили от къщата. — Докторът съветваше мама да прави точно същото за Младенова — да й помага да върши нещата като всички, за да се учи да бъде като всички! Тя нали не е учила медицина? Тоест, за лечителка?
— Доколкото знам, не… И какво от това? Не ти се вярваше, че и ние имаме умни хора ли? — Преградих вадата откъм кладенеца така, че водата да потече към зеленчуковите лехи, оставих мотиката и отидох да извадя няколко ведра от кладенеца. Христина вървеше подир мен:
— Прекалено е умна! Нещо не е наред тук. Първо отец Самуил, сега и Рада. Как така разбират толкова сложни неща?
— Понеже всички тук сме иначе тъпи ли? — кипна ми. — Много просто. Те двамата заедно са Отговорникът, нали Безтелесните можели да имат по повече от едно тяло…
Христина подскочи.
— Ти… ти… Знаеш ли, че може и да си прав?
— Не знам, ама виждам, че Рада влиза. Я да тичаме да ги чуем какво ще говорят с нашите!
Двамата хукнахме към прозореца на кухнята, след това обаче се спогледахме и влязохме в къщата. В кухнята бяха всички от къщи освен Данка. Мама и тате седяха на единия край на масата, Рада и Христо — на другия. Останалите стояха покрай стените, и ние се наредихме до тях. Влязохме тъкмо навреме, за да видим как Рада поглежда Христо, и той се сепва и престава да си бърка в носа.
— До края на следващия месец и двамата с Рада ще сме навършили пълнолетие — обясняваше Христо. — Затова решихме сега да говорим с вас, нали такова, по обичай трябва да ви предупредим един месец предварително, за да си кажете волята… Че ще се вземаме, де. — Той сведе очи. — Не че не сте се сетили сигурно, ама все пак такова, да го кажем.
— Кхъм… Не ви ли е малко рано? Тъй де, не е нужно човек да го направи веднага щом навърши възраст — обади се тате. Правеше усилия да скрие усмивката си, но не успяваше много добре.
— Така решихме, тате… — Христо се насили да вдигне поглед, но май се смущаваше още повече от обикновено. — Вие ще си кажете съгласни ли сте, де, има още цял месец.
— Няма какво да му мислим цял месец — намеси се мама. — С кого бих могла да съм по-сигурна за Христо? Аз съм съгласна, и няма да си върна думата назад.
Тате само кимна усмихнато. Малко време всички мълчаха, след това се обади Рада:
— Зная, че не ме харесвате съвсем. Че бихте искали за Христо по-красиво и по-здраво момиче, с живи родители. И съм ви благодарна за съгласието. Каквото и да стане, ще сте ми баща и майка до гроб. — Колкото и да беше дребничка, изглеждаше някак си пораснала и лъчезарна. — Но мисля, че трябва да ви върна нещо.
И двамата я изгледаха в пълно недоумение.
— Уважаеми татко, предполагам, че това е било на вашата майка. И че вие сте се погрижили да го намеря пред къщи завчера.
Тя измъкна от престилката си наниз едри златици и го остави на масата пред тате. Той я изгледа смаян, след това погледна към мама предпазливо. Тя обаче само се усмихна.
— Ще си имам съпруг, какъвто втори няма. Той ми е дар от вас, по-скъп от всичко друго на света, и ще може да ми даде всичко, което ми е нужно. Нека златиците бъдат при вас, няма да се изгубят. А топлината от дара ще запазя. — Тя се усмихна на тате, и той се изчерви като Данчо, когато го похвалят за нещо.
— И на вас съм благодарна, майко — продължи тя към мама. — Видях преди седмица как Гергя шивачката ме оглежда така, както гледа някого, кога го мери с поглед за нови дрехи. А вчера я видях да шие булчинска премяна, и като ме видя, че влизам, понечи да я скрие — защо ли? Друг път не крие от мен каквото шие. Та се чудя, не сте ли я вие поръчали? И за кого ли?
Очите на мама се разшириха, и тя погледна към тате предпазливо. Сега пък обаче той се усмихваше.