Христо ги огледа и двамата, след това изведнъж се разсмя.
— И както виждам, сигурно вътре в себе си сте ме одобрявали повече, отколкото открито един пред друг. Благодаря ви! — завърши Рада.
— Като се ожените, елате да живеете при нас, в стаята на Христо — надигна се от масата тате. — Пък до година-две ще вдигнем нова къща.
— Няма нужда. Вашите деца също растат, и имат нужда от място, а сега са и повече — отговори спокойно Рада. — Оженим ли се, моята къща вече ще е къщата на Христо, и той ще е господар там.
— Не искам да те обидя, Радо, но тя вече е попорутена… — обади се мама.
— Христо умее всичко, и е силен за десет мъже, а и аз ще му помагам. Вдигнем ли си сами къща, ще ни е по-мила — усмихна се Рада. — Пък и деца ще имаме, и за тях ще е нужно място.
Мама я погледна обезпокоено:
— Дали не ви е рано за деца?
— Не. Христо където стъпи, земята се огъва. А и аз няма да стана по-здрава и силна вече, пораснала съм.
Мама се поколеба малко, след това я погледна право в очите:
— За теб ми е страхът. Баба Спасуна казва, че решиш ли да родиш, наполовина е шансът да умреш.
— А не реша ли, нацяло все едно не съм се раждала — отговори спокойно Рада.
Мама си глътна езика. Мина още доста време, преди да пророни тихичко:
— Ама… На осемнайсет си… Деца можеш да имаш и след трийсет, поне му се порадвай първо… Поне малко поживей, пък после каквото господ рекъл…
Рада усмихнато поклати глава. Стана и прошепна нещо на ухото на мама, която я изгледа с очи като гъши яйца:
— За да може той да… Господи!
Христина до мен внезапно хлъцна и едва не падна. Рада се поклони кротко и излезе.
Няколко мига никой не помръдна. След това Христина излетя навън като камък от прашка. Излязох подир нея — беше настигнала Рада, и двете разговаряха, докато се отдалечаваха. След кратко колебание се опитах да тръгна подир тях, но усетих ръката на тате на рамото си:
— Остави я, Петърчо, Рада няма да й стори нищо лошо. По-добре полей зеленчуците.
И след зеленчуците тате и мама ми намериха още работа, и нямах време да ида да търся Христина. Тя се върна чак привечер, тъкмо бях почнал да подреждам нацепените дърва под стряхата на сайванта. Предложи да ми помага, но не посмях да й дам да ги реди. Помолих я да ми ги подхвърля, но още след първите две цепеници се отказах. Дъха не ми го изкара за дълго, но цицината болеше доста.
— За какво си говорихте толкова с Рада? Ако не е тайна, де?
— Тая Рада наистина е абсолютно чудо! През толкова нещо е минала! Страхотна е!
— Нали беше грозна, кривогледа, куца, гърбава…
— Пън селски! Я да млъкваш! — Тя запрати една цепеница, сигурно трябваше да е по мен, но цепеницата отхвръкна зад ъгъла на сайванта. Оттам се чу бясно кудкудякане, и полъхът на вятъра донесе няколко перушинки. — Знаеш ли какъв невероятен човек е? Целият ми клас сме като мокри мишки пред нея, и аз също!
— Рисува чудесно, ама какво друго й е невероятното?
— Всичкото! Знаеш ли колко билки и мазила е пробвала, за да престане да й е пъпчива кожата? И как си е миела косата зиме с ледена вода, за да е гъста и здрава? Знаеш ли как три години всяка нощ е тренирала със свещ над легена с вода как да се усмихва, за да не изглежда грозна? Знаеш ли как се е учила винаги да сяда настрани от с който говори, да не личи, че е кривогледа? Как си е направила сама корсет от ремъци и летвички, за да си изправи колкото може гърбицата? Знаеш ли, че кривият крак я боли страшно, като стъпва на него, и се е научила никога с нищо да не го издава?
— Така ли?…
— Знаеш ли колко хилава е по рождение? И как е носила кемер на кръста си, и всеки ден е добавяла по още един клинец вътре, за да свикне да носи тежести и да е жилава? Как сама се е учила да забелязва всичко, как се е напъвала да се научи да преценява хората, да се досеща какво им е? И как се е борила да не намрази света заради своите недостатъци, а да обича хората и да им помага?…
— Чудя се, защо ли не е отишла при чудотворната икона, да я излекува — замислих се аз.
— Защото иконата лекува разболели се, а тя е родена такава! Пробвала е — нищо не е станало. И тогава даже не е намразила света и хората!… Не разбра ли защо бърза да имат деца с Христо?
— Не…
— Ако тя умре при раждане, той да е още млад, и да може да я прежали и да си намери друга! Такъв човек е Рада!
Това последното не го разбрах, но ми направи впечатление друго:
— Значи все пак тя не е Отговорникът? Иначе нямаше да трябва да се учи на всичко това…
— Сто Отговорници не струват колкото нея! А ние с теб пък съвсем. Ако можех и аз да съм като нея…
— Че кой ти пречи? От теб си зависи да се учиш сама на всичко.