Христина помръкна.
— Мислиш ли, че е толкова лесно?
Замислих се. Май наистина нещо се губеше.
— Добре, ами ако си изкълчиш крака и да си изкривиш гърба? Сигурно не е достатъчно, де, ама все е някакво начало…
Следващата цепеница сигурно и досега стои на стряхата на сайванта, ако тате не я е свалил с някой прът. По-следващата тупна върху наредените дърва по-точно и равно, отколкото ако аз я бях оставил. Тази след нея пък се изплъзна от ръцете на Христина и й падна на пръстите на крака. Христина подскача известно време на един крак, след това ядосано ритна цепеницата със здравия, удари си и него, и забрави за замерянето.
След вечерята тате пак реши да излезе навън. Мама се намуси като буреносен облак:
— Пак ли отиваш да се натряскаш?
— Спокойно бе, жена! Първородният ми син ще се жени, не може ли да пийна една чашка?
— Колкото кладенчово ведро ли?
— А, не! Вече не прекалявам. Предишния път не видя ли, че само бях пийнал чашка-две!
— Ако пак ти се видим на караконджоли, Христо още е болен, няма да има сила да те спре!
— Предишния път да са ми се видяли караконджоли? Ааа!
Мама сви рамене, и го изпроводи с поглед. След това видя Христина, която се мъчеше да си закърпи подгъва на роклята, и лицето й просветна:
— Браво, Христинче! Не предполагаш, че ще се сетиш сама. Как върви?
— Ако не се получи, ще го разшия и ще пробвам пак. Докато стане както трябва.
Мама вдигна вежди и цъкна с език:
— Я виж ти! Браво.
Така щастливо ухилена бях виждал Христина само веднъж — след като изплаши в манастира отец Андроник.
— Петре, взимай пример от нея! И не се помайвай. Дървата подреди ли ги?
— Да.
— Събери тогава съдовете, идете да ги измиете с Божка на кладенеца, оправи тук масата. Аз сега идвам.
Тя измъкна отнякъде малка кратунка, съвсем като тази с мазилото на Рада, и излезе навън. Оправихме с Божка, след това седнахме да гледаме Христина. Тъкмо беше разпрала подгъва за пореден път, и почваше пак.
— Дръж иглата само с два пръста — посъветва я Божка. — И ако обърнеш роклята наопаки и бодеш отгоре, е по-удобно. Нали е подгъв, и да боднеш малко накриво, няма да му личи много.
Този опит излезе горе-долу добре, но Христина разпра и него и почна пак отначало. Следващият, за най-голямо учудване на всички, стана доста прав и равен. Като го завърши, Христина изтанцува някакъв дивашки танц насред стаята от радост.
— Какво става, Христинче? Показваш как умееш да танцуваш ли? — показа се на вратата мама. Беше ухилена до уши.
— А, не, просто се радвах на подгъва…
— А не искаш ли да се научиш да танцуваш хоро? То такова де, този танц сигурно е най-хубавият от всичките откъдето идваш, ама различните места си имат различни танци… Я виж ти! Много добре е станал подгъвът!
— Божка ми помогна.
— Сигурно. А и упорството. От мен да знаеш — събереш ли на едно място постоянство и ум, получаваш хубав живот! Погледни нас!
Христина огледа иронично стаята:
— Виждам, виждам. А… как се получава постоянство?
— Чрез възпитание и набожност, разбира се… Защо гледаш така отчаяно? Не ти ли върви ученето?
— Върви ми, и още как! — кипна Христина. Опита се да каже още нещо, но успях навреме да я ритна под масата.
— Тя, ъъъ, свикнала е да учи по друг начин. Така като й се обяснява, надали ще го разбере.
— Ами обясни й го тогава както ще го разбере, де.
Напънах се да се сетя как бяха обясненията в ученето на Христина.
— Ами постоянство… постоянство… Хубав живот се получава, като се прибави към постоянство ум. Значи постоянство се получава, като от хубав живот се махне ум.
Мама издаде някакъв странен звук, но не му обърнах внимание.
— А пък ум, съответно, трябва да се получава, като от хубав живот се махне постоянството — добавих гордо аз. След това обаче забелязах как ме гледа мама, и почнах да преценявам ще успея ли да изскоча навън, преди тя да докопа точилката от кухнята.
Тя погледна към кухнята, след това обаче прехвърли поглед към Христина и се разколеба:
— Петре, я иди да видиш татко ти няма ли да си идва вече! Веднага!… И такова… дали такова…
— Дали не пие с кладенчово ведро вместо чаша ли? Не вярвам. В кръчмата кладенчовите работи май не ги уважават много.
Успях да изскоча, преди мама да докопа точилката. Когато стигнах обаче до ъгъла на къщата, внезапно нечия ръка ме дръпна зад него, под навесчето за инструменти.
Погледнах кой е и в първия момент едва не изкрещях. След това обаче се сетих:
— Минчо, пак ли си ти? Ако знаеш какъв страшен караконджол си!
— Аз съм. — Караконджолът се ухили доволно, и на луната блеснаха два реда жълти зъбища, по-големи от тези на овчарски вълкодав.