— Я, защо са ти жълти зъбите?
— Ти още малко и защо са ми големи очите ли ще ме попиташ? Давай да…
— А, и очите ти защо са червени? За пръв път виждам на лунна светлина нещо да не е бяло или черно.
— Холоефект. Ще ти обяснявам друг път. Бързо виквай Христина и да изчезваме!
— Ама ако изчезнем, нашите ще се чудят къде сме! Няма ли да стане беля?
— Не е наша работа. Тичай бързо, че от Центъра нещо нямат видимост, и съм се промъквал чак от гората като десантчик.
— Какво е десантчик? Някакъв друг вид караконджол ли?
— Като се приберем, ще ти обяснявам. Бързо!
— Не може ли да останем още няколко дни? Ако знаеш само колко възпитана е почнала да става Христина! Още малко…
— Абе, човек, от дума не разбираш ли? Бързо я взимай, знаеш ли колко рисковано съм дошъл?
— Ама нали не може без разрешение на Отговорника?
— Всичко е наред, действаме официално. Хайде!
— Време е да си лягаме, няма да ни пуснат да излезем навън! — Чудех се какво да измисля, за да го убедя да останем още малко.
— Ще кажете, че излизате повънка.
— Тогава пък съвсем няма да ни пуснат заедно!
— Абе ти от дума не разбираш ли?
— Не можеш ли да дойдеш друг път? Хем ще се видите пак с тате, можете да седнете да пийнете малко.
— Добре, че беше на дежурство баща ти предишния път, иначе лошо ми се пишеше. Хайде!
Внезапно зад мен нещо дрънна на плочите на пътечката. Обърнах се — на ъгъла стоеше тате, и гледаше караконджола като вкаменен. До него се търкаляше мотиката, която бях забравил на лехата със зеленчуците.
— Тате, аз… такова… Минчо пак е минал насам, и се отби да ме види… Да ни види, де. Помниш го, нали? — Обърнах се към Минчо — той беше зяпнал, и зъбите стърчаха от устата му.
Тате преглътна на сухо и премига.
— Тате, какво ти става? Нещо лошо ли ти е?
— А… не — сепна се тате. — Ъъъ, бях се замислил за миг. Здравей, Минчо, радвам се да те видя пак. — Той прекрачи напред и подаде трепереща ръка.
Минчо си затвори устата с щракване като от капака на скрин. Тате подскочи.
— Здравей, Лазаре, и аз се радвам да те видя. Минавах пътем, и реших да се отбия да видя Петърчо за мъничко. Ама ще си тръгвам вече. — Очите му пробляснаха сърдито към мен.
— Как ще си тръгнеш така? — След здрависването на тате пак му олекна, като предишния път. Ако не и повече. — Няма ли да влезеш вътре, де, да те видят жената и децата?
— А, не, не, по-добре не. Нямам закога, бързам…
— Недей така, човече божи! Знаеш ли колко ще се радват да те видят?
— Да, да, не се съмнявам! Ама влезем ли, ще искаш и да ме нагостиш, пък съм си зарязал каруцата край селото…
— Ще те нагостя, естествено! На какво прилича това — втори път вече идваш тук, и една вечеря да не ти сложа!
— А, вечерял съм вече. Имах хляб и сирене…
— Сухоежбина! Заповядай де, хем ще хапнеш готвено, хем ще пийнем по чаша вино. Още пазя в сайванта скрито малко от криводолското, дето толкова го хареса миналия път!
— А, то много хубаво, ама силничко. Предишния път ме хвана малко, та после едвам си намерих каруцата…
— От една чаша няма да те хване, а по повече няма в дамаджаната. Идвам от кръчмата, цели две чаши изпих от него там сега, и абсолютно нищо ми няма! — Тате за миг ме изгледа подозрително, след това хвана Минчо за ръката. — Хайде с мен!
Минчо се опита да си измъкне ръката, ама все едно се мъчеше да помести къщата. Реши да се пробва с приказки:
— Нека да е друг път. Че те вашите май не обичат пиенето, какво ли ще кажат, ако пием вино пред тях? Още повече ако се връщаш от кръчмата. — Караконджолът се нацупи така пресилено, че чак рогата му увиснаха. — Ще рекат, че си довел пияница оттам вкъщи, че с такива приятели се събираш. Бива ли да те скарвам със семейството ти, грях да си взимам на душата?
Тате се омърлуши:
— Добре де, нека да е твоя воля. Ама ела поне да довършим дамаджаната под сайванта. По една чаша има още в нея, екстра вино. Ще е грехота да прокисне. — Той повлече Минчо към сайванта. Докато минавахме пред къщата се изприщих от страх да не излезе някой, но се размина.
Очите на караконджола бяха блеснали. Опита се обаче да се прави на разсеян:
— Ех, добре, така да е. И ти благодаря за предложението. Друг път ако мина, непременно ще остана да вечеряме. И за чудесното вино благодаря.
— Винаги си добре дошъл! Петърчо, ще донесеш ли чашите и дамаджаната? В ъгъла са, под сламата… Много ми се иска да те запозная с жената, Минчо. Да види, че си свестен божи човек.
— Защо? Де да знам де, може да не ми се зарадва…
— Не вярвам! Срам ме е да ти кажа, ама много пиех преди. И ми се случи, за наказание Божие, роднините си като караконджоли да видя, и лошо да им сторя. Оттогава имам мярка. Затова и искам да видят всички в къщи, че повече никого няма да видя като караконджол, че се събирам със свестни божи хора.