На единия край имаше обозначение, което бяхме ние с Христина. Към него водеше най-напред един гъст сноп линии за нарушения — свързванията на Христина с мен в манастира. След това имаше една линия за зле свършена работа, поправяна допълнително — когато бяха ме изтеглили от манастира при родителите на Христина. След това имаше една много дебела линия за много лошо нарушение — когато се бяхме върнали тук. И тя някак значеше, че още тогава е трябвало да има забрана и наказание, но някой се е смилил. След това имаше още една дебела линия за нарушение, подобна на първите — свързването на майка ни в манастира. И пак някой се беше смилил, но пак беше трябвало да не го прави. След това имаше една още по-дебела линия: нарушение по длъжност, погазване на сума ти правила — посещението на Минчо, когато се напи. И накрая една линия, по-дебела и лоша от всичките — второто посещение на Минчо, как сума ти хора са го видели, без да е нужно, където не бива, и както не бива.
И на тази линия имаше обозначение за окончателно взето решение за прекратяване на линиите, и наказание. Беше решено да ни оставят където сме, да блокират трансмитера ни и да попречат на родителите ни да се опитват да ни измъкнат.
И това не беше най-лошото. На родителите ни не беше забранено да се опитват да ни измъкват, но всеки техен опит щеше да бъде провалян, и да наказват заради него и нас, и тях. Докато те не се сетят сами да престанат…
Това вече не ми хареса. Тук си ми беше домът, харесваше ми — но на Академия беше по-интересно. Най-малкото можеше по цял ден да играя шах, вместо да окопавам зеленчуците и да рина тор. След като вече бях видял какво е там, не исках да не мога вече изобщо никога да ида пак.
— Брех, колко бързо е научил тоя Отговорник какво е направил Минчо! Той като е Безтелесен, да не би да може да е едновременно навсякъде, като Господ?
— Само да ми падне, ще му се ще да е навсякъде другаде! — Христина стоеше с ръце на кръста и гледаше точно както майка й гледаше Отговорника на Възела. — Така ще го подредя, че ще е едновременно на доста места!
— Тоест, няма нищо да му направиш ли? Ако той и сега е така…
— Чакали! Хиени подли! Изроди такива! — Тя изобщо не ме слушаше. Май нямаше смисъл да й казвам каквото и да било, освен да се съгласявам с нея.
— Така е. Не е честно да ни наказват заради чужди бели.
— А да наказват мама и татко, защото се опитват да си спасят децата, честно ли е?
— Не, ама какво можем да направим? Можем ли да ги спрем да не се пробват? Като познавам майка ти…
— Майка ни, неблагодарник такъв!
— Добре де. Какво предлагаш?
— Утре сутринта отивам и говоря с отец Самуил — процеди бавно Христина. — Тая няма да я бъде!
— Нали не искаше да се връщаш…
Трансмитерът свирна точно до ухото ми и се удари в стената на къщата. Чух изпукване, в тъмното пръснаха зелени искри, и по земята се посипаха някакви дребни неща.
— Връщам се, и то веднага! Само да ми падне този Отговорник, на парчета ще го направя!
— И как ще ти разреши да се върнеш, ако го направиш на парчета? Или на Безтелесните и парчетата им могат да я карат някак, всяко поотделно? — Изглеждаше логично, ако Безтелесните могат да са навсякъде едновременно. — И да дават разрешения? А, и той тогава няма ли да стане още по-Безтелесен отпреди?
Христина отвори уста, но я прекъсна гласът на майка ми:
— Христинче, Петре, къде сте? Прибирайте се, време е за лягане!
— 5 —
ОТГОВОРНИКЪТ
След закуската татко отиде да впрегне конете и да приготви каруцата за излизане. Щеше да ходи да докара плавей от Пърдището, нагоре по течението на Студеница. Ние с Христина се опитахме да се измъкнем потайно, но мама ни спря:
— Къде така?
— До отец Самуил.
— А царевицата кой ще я рони?
— Щом се върнем, мамо. Вчерашното занимание много хареса на Христина, и искаме да питаме за нещо от него. Нали става?
Без да чакаме отговор, изхвръкнахме от къщата. Огледах набързо за трансмитера или парчета от него — нямаше абсолютно никаква следа, само на стената на едно място имаше драскотина.
— Отговорникът го е прибрал някак — поясни Христина. — Да не узнаят хората ви нещо. Само да разбера кой е…!
— Ако излезе отец Самуил? Черквата тук е надясно. И тази локва по-добре я заобиколи, още по-дълбока е от предишната. Как смяташ да го попиташ?
— Направо. Не ми пука.
— И ще оплескаш нещата още повече. Не е ли по-добре някак заобиколно? Така че ако не е Отговорникът, да не се сети?
— Как?
— Ами… не знам. Ще пробваме.
Селото беше странно пусто — не срещнахме по улиците никого. В черквата ни посрещна само чичо Дамян, който бършеше с парцал скамейките. Оказа се, че отец Самуил е ходил вечерта до Дяково, и се е върнал чак малко преди съмване — наложи се да го изчакаме, докато стане и се облече. Като влезе при нас обаче, беше благо усмихнат като винаги: