— Имате нещо да питате ли? Казвайте.
— Да, отче. Дойдохме да питаме… да питаме… — започнах аз.
— Защо не трябва да пускам разни неща между хората — помогна ми Христина.
— Защото не са истина, чадо, а лъжата е път към греха. Надали точно божествените неща са както ги каза… А дори случайно да са истина, ние тук не сме дорасли за нея.
Спогледахме се с Христина.
— Отче, а не е ли добре, ако са истина, да ги узнаем? То не е ли един вид нещо като порастване, искам да кажа? — намесих се. — Нали миналата есен ни говори за истината, как и най-малката истина е приближаване към Бога, а лъжата и невежеството са път към дявола?
Отец Самуил се усмихна широко.
— Браво, Петре, не предполагах, че си го запомнил толкова добре. Да, точно така е. Но доколкото разбрах Христина, тя имаше предвид някакво смятане, което да определя на Бог какво той да може. А не вярвам Бог да е подвластен на числата, би трябвало те да са подвластни Нему… Не ми се сърди, Христинче, не искам да те обидя. Така мисля.
— Не съм обидена, отче. И аз мисля, че обърках нещо тогава. — Христина се изчерви.
— Това ли е всичко?
— А, не, не! Имаме да те питаме за още нещо! За… за… ммм… Откъде знаете, че идваме с отец Евлоги от едно и също място?
Отец Самуил седна до нас.
— За теб зная от татко ви. Нали пишем по черковните книги кой кога и къде роден, умрял, за кого се женил, кои му били родителите и децата…
Христина го изгледа изпод вежди.
— А за отец Евлоги го зная лично от него. Като млад ученик бях поразен от мъдростта му, и веднъж го попитах откъде е родом. А той се засмя и рече, че идва от място, където хората не почитат Бога, за разлика от нас в Патриаршията… Дълго време не можех да повярвам, че е анатемосан по рождение, ако и да знаех, че свещениците не лъжат — а отец Евлоги най-малко от всички.
Спогледахме се с Христина, и тя лекичко поклати глава.
— После разбрах, че няма как да е иначе — продължи отец Самуил. — Такава сила на духа сигурно може да има само човек, дето истински знае що е да си далеч от Бога, и от честността и доброто. Що е ръката Божия да не те закриля, да живееш сред хора без опора… И който е решил той да бъде опора на другите. Да се нагърби с това да помага на Бог, там, където другите нямат сила да носят дори себе си… Двадесет години е преподавал в школата в Свети град, и четиринадесет от учениците му станаха митрополити, а един — Патриархът ни. Освен Основателите и Патриарсите, в цялата история на Патриаршията надали ще се намерят много като него… Така че никога не бива да се срамуваш от това откъде идеш.
Тихите му думи внезапно бяха прекъснати от бързи стъпки.
— Отче Самуиле, имаме да те питаме нещо.
— Кои ще ме питате, Гоце? Гледам, че си сам… Нещо лошо ли има?
Обърнахме се точно навреме, за да видим как Гоце обущарят кимна. Отец Самуил бързо отиде до него, и двамата размениха няколко тихи думи. След това отецът ни направи знак:
— Елате с мен. Чудя се аз защо селото е толкова тихо, а то…
С Христина трябваше да подтичваме, за да насмогнем на бързата крачка на възрастните. Отиваха право към нас. Отец Самуил спря пред портата ни и ни подкани:
— Бързо влизайте вътре, в къщата. Не излизайте нито за миг навън, изпод защитата на кръста. Ще мина по-късно да ви кажа какво да правите по-нататък.
На входа се разминахме с тате. Беше облякъл риза и потури с избродирани навсякъде по тях кръстове, на шията му висеше дървен кръст, на калпака му също имаше забодено кръстче, и държеше в ръце вилата за тор и скован набързо от летви кръст. Каруцата стоеше впрегната и забравена насред двора. Присъедини се към отец Самуил и Гоце, и двамата тръгнаха бързо по улицата.
— Влизайте бързо! — дръпна ни мама за ръцете в къщата. — Бързо да се помолим! Добре, че Рада е тук, иначе Христо сигурно щеше да хукне за нея.
— Кога е дошла? — учуди се Христина.
— Преди малко.
В голямата стая се бяха събрали всички и си разменяха тревожни погледи. Изчетохме няколко молитви, докато се поуспокоим… е, поне някои от нас.
— Мамо, какво е станало? — попита след поредната молитва Божка.
Мама я изгледа укорително и не отговори нищо. Вместо нея обаче се обади Христо:
— Видели са в селото караконджол, Божке.
— Христо, бива ли пред децата? — сряза го мама.
— По-добре да знаят истината, мамо — отговори спокойно Христо. — Така ще са по-силни срещу злото.
— Кога? Как? — успя да вмъкне Христина. Не че не се сещахме вече, де.