— Кога тръгваме? — попитах аз.
— След малко. Първо трябва да видим един ваш познат.
Спогледахме се с Христина.
— Отец Евлоги?
— Точно така.
— Той… как е?
— Остават му още само минути живот, и сигурно би искал да ви види. — Георги ни махна с ръка и бързо тръгна към килията на отец Евлоги.
Последвахме го стреснати. Пред вратата на килията той спря и ни изгледа много сериозно:
— Искам да му дам каквото е заслужил. Не вярвам обаче да приеме. Моля ви, помогнете ми да го убедя!
Кимнахме с Христина едновременно, без да знаем за какво става дума. Той почука на вратата, и без да чака отговор, влезе.
Последните лъчи на слънцето падаха през прозорчето на килията и осветяваха леглото на отец Евлоги. В първия миг помислих, че той вече не е жив — но очите му бавно се обърнаха към нас. Бяха сякаш избелели за изминалата седмица, и бяха загубили от живостта си, но погледът му беше запазил силата си.
— Намерили сте го? — долетя до нас сух шепот. — Знаех си. Браво!
— Бях ти обещал, че преди края ще можеш да изпратиш вест до твоя свят — каза Георги. — Ето ти вестителите. Какво ще им предадеш?
— Щом са те открили, знаят половината. Другата… мисля, че ще научат сега.
Георги повдигна вежда.
— Досетил си се? Или си се надявал?
— Като млад се надявах. Сега… само го очаквах.
— Добре, да минаваме към формалностите. Предлагам ти официално това да не е краят. Пред свидетели. Издържал си изпита, приет си. Свръзката дадоха одобрението си.
Погледнах с недоумение Христина. Беше зяпнала, и очите й бяха като чинийки.
— Приет за Безтелесен?! Предлагаш му… безсмъртие?! — прошушна тя едва чуто.
Георги кимна. Аз бях като ударен от гръм.
Отец Евлоги за миг отправи поглед към прозореца. След това едва-едва, с мъка поклати глава:
— Отказвам се.
Не можех да повярвам на ушите си.
Георги го погледна укорително:
— Ти даде на хората тук знанието за цената на живота им! Заслужил си тази награда.
— Само ако потвърдя това знание чрез себе си. Ако откажа безсмъртието.
— Би могъл да дадеш още много. Знаеш го.
— Учениците ми също. Аз осмислих живота си. Нека и те.
Георги се приближи до леглото и погледна отец Евлоги в очите.
— Изчерпан ли си докрай от живота? Не искаш ли повече?
Отец Евлоги отвърна спокойно на погледа му. Сякаш нещо му вливаше сили.
— Надали някога ще бъда изчерпан, или няма да искам повече. Но няма как и да вървя със света, и да остана себе си… Отец Марин е щастливец, склерозата му е спестила усещането да е вече пречка за другите… Стигна ли дотам, ще мечтая да съм умрял навреме.
— Защо просто не избегнеш смъртта?
— Убедил съм много отиващи си, че след достоен живот смъртта е просто заслужена почивка. Може би иначе щях да приема… Сега нямам право.
— Всичко ще изглежда както иначе. Кой ще узнае?
— Аз. Да си жив с измама не е живот.
— Защо просто не го приемеш?
В очите на отец Евлоги се появи топлина.
— Бориш се за мен, и заради мен. Благодаря ти… Но не разбираш, че не е нужно. Като човек си се боял от смъртта, после си станал нещо повече, и те боли за мен… Но аз още съм човек, и не се боя. Без край животът е непълен завинаги… Знаеш го. По себе си.
Погледът на Георги помръкна, но той не се предаваше:
— И какво сега? Нищото?
— Каквото съм давал на другите. Достойнство в последната крачка.
— Какъв е смисълът да е последна?
— За човека в мен е последна и така, и иначе.
— А тези, на които още би бил от полза?
— От полза съм като човек — а точно това бих изгубил.
— Като Безтелесен ще си от още повече полза.
— Ти си достатъчен за всички.
— Човекът в теб никога няма да умре. И ти също го знаеш.
Отец Евлоги присви леко очи, и по лицето му пропълзя сериозност.
— Помниш ли, когато ми каза кой си?… Преди десет години?
Георги кимна.
— „Двамата орем една нива, в един впряг“… Но теглим ли и двамата от едната страна на впряга, и никой от другата, плугът ще върви накриво, трудът ни ще е напразен… Трябва някой да остане човек докрая. Нали?
Георги сякаш замръзна за миг. След това продължи:
— Толкова хора са приели, и светът не е спрял! Един повече — какво значение?
— Няма ли значение, няма и смисъл.
— Моето съществуване безсмислено ли е?
— Ти си приел своята цена. Аз — своята.
— Светът върви напред. Един ден всички ще стигнат до безсмъртието.
— Моята крачка е част от пътя им. Без поредната няма последна.
Георги се поколеба за момент.