През дните, които последваха, Фани съзна колко наивно бе идването й. Отец Ередиа не само че не обръщаше , внимание на нея, но дори опитите, които тя правеше да влезе във връзка с кой да е от хората му, излизаха несполучливи. Оливарес, Доминго и Гонзало я избягваха най-старателно, като че тя бе някаква нечестива сила, която заплашваше да погуби душите им. Фани не се съмняваше, че те вършеха това по заповед на Ередиа и че в дъното на душите си може би наистина се страхуваха от нея.
Тъй като всички болни постъпваха в палатките на йезуитите, за Фани и Мюрие все още нямаше никаква работа и по цели дни двамата прекарваха в най-скучно бездействие. Мюрие усвои навика да ходи в градчето, където завърза приятелство с благородници. Той почна да й носи всеки ден новини във връзка с Ередиа.
— Не си въобразявай, че в лагера на йезуитите е много скучно — каза той веднъж. Защо, Жак?
— Защото в него има монахини от Кармелитския орден.
— Ето занимание и за тебе.
— Да, но Ередиа е запазил периметъра за себе си.
— Не оскърбявай праведния човек. Млади ли са?
— Не особено. Най-младата е на шестдесет години.
— Стига!
— Научих и друга подробност. Ередиа бил роднина на графовете Пухол.
— О! … Това е интересно!
— Да! … От колкото по-висок род е един испанец, толкова по-неизлечима е лудостта му. Мисля, че е по-редно да го знаеш. И още една новина…
— Каква?
— Очакват в най-скоро време революция.
Фани равнодушно поклати глава. Това не беше и най-интересно за нея. Вместо да се развълнува, тя разпечата бутилка с уиски и постави чаша на масата. В ъгъла на палатката, която служеше за трапезария, се бе образувал заплашителен куп от празни стъкла.
— Мислиш ли, че това може да продължи така? — попита Мюрие, преди да се разделят. — Не зная — каза Фани уморено.
Тази вечер тя легна със замаяна от алкохола глава и заспа тежко. Събуди се няколко пъти от кошмарни сънища. Сънуваше ту Сандовал, чиито фосфорни очи пронизваха мрака, който я заобикаляше, ту болни с пръстени лица и блуждаещ поглед. По дрехите им пълзяха огромни въшки. Фани крещеше високо и когато се събуждаше, не знаеше къде се намира.
— Кармен!… — викаше тя на момичето, което спеше при нея. — Заключи вратата!
Тук няма врата, сеньора! — уплашено отговаряше испанката. — Спиме в палатка.
Няколко пъти през нощта Фани си казваше уверено, че на другия ден ще отпътува за Мадрид, но щом решаваше да направи това, пред нея изпъкваше образът на Ередиа и тогава тя веднага съзнаваше, че не можеше да живее без него. Събуди се късно. Виеше, й се свят. Потърси Мюрие, но той пак беше отишъл в градчето. Съзна, че трябваше да предприеме нещо. Изведнъж й хрумна смелата мисъл да отиде при Ередиа, да направи последен и отчаян опит да слеят болницата и да работят заедно. Само това можеше да я изтръгне от състоянието, в което се намираше. Запъти се към лагера на йезуитите, изминавайки с мъка късото разстояние до него. Въпреки ранния час горещината бе непоносима. Изгорялата от слънцето трева и кактусите шибаха полите на роклята й. Под обувките й прибягваха гущери. Пустинната степ тънеше в сънлива, меланхолична тишина. Камбаната на селището биеше за мъртвец. А над всичко висеше безнадеждно синьото испанско небе.
Като стигна лагера, тя видя една възрастна монахиня и я попита къде е палатката на Ередиа. Монахинята я измери с очи подозрително, след това я поведе мълчаливо към най-вехтата от всички палатки. На Фани се стори, че през главата на старицата минаха куп лоши мисли, които впрочем (Фани съзна това злобно) не бяха неоснователни. Монахинята се мушна в палатката. След малко излезе и направи знак на Фани, че отецът е вътре. Със затаен дъх Фани повдигна платнището, което закриваше входа. Ередиа нещо на масата, отрупана с много книжа. О!… Мисис Хорн. — поздрави той равнодушно, и стана от масата. — Още ли сте тук?
Очаквахте да се махна ли? — попита тя тихо, Очаквах да отидете в Пеня Брава.
— Знаете, че ако съм дошла тук, то е, за да работя в Пеня Ронда.
— Зная — каза той враждебно. — Може би разчитате на някаква промяна в отношенията ни? Не разчитам на нищо.
— Тогава защо сте още тук?
— Нима не знаете?
Фани бавно повдигна глава. Фанатичните му очи горяха мрачно. Цялото му лице се бе обляло с гъста руменина.
— Всичко това е твърде просто за вас — произнесе той с отпаднал, внезапно тих глас, — докато аз трябва да мисля другояче… Вие никога не бихте могли да ни разберете. Вие само ще ме упреквате и ще страдате… което не ми е безразлично. Говоря като християнин. А има и други обстоятелства, които също ми пречат да приема сътрудничеството ви…