Фани помисли, че ако при дадените обстоятелства драмата се развиваше в друга страна, всичко щеше да свърши веднага с бърза и няма жестокост. Анархистите можеха да се отърват незабавно с няколко ефикасни залпа от войниците на полковник Хил, но не направиха това. Не искаха да стрелят, защото знаеха, че и войниците ще отговорят и тогава куршумите можеха да убият жени.
— Внимание, сеньор! — извика водачът на анархистите към офицера. — Тук има жени!
— Тогава пуснете жените настрана! — спокойно отвърна офицерът, като че се касаеше за уговорка на обикновен дуел.
— Всички настрана! — обърна се анархистът към заобиколените. — С изключение на отец Ередиа.
Фани видя как се проявиха силните и слабите характери. Оливарес, Мюрие, Робинзон, Кармен и Фани не мръднаха от местата. Брат Доминго и кармелитките също не мръднаха. Малодушният брат Гонзало направи няколко крачки, за да спаси тялото си, като погуби душата си, но веднага се върна и разкаяно се прекръсти. Долорес и испанските шофьори се изнизаха от групата един след друг.
— Всички настрана! — повторно заповяда анархистът.
Настъпи неясно затишие пред буря. Анархистите продължаваха да чакат търпеливо, при все че това чакане никак не бе в тяхна полза, тъй като войниците на Розабланка използуваха времето да заобиколят групата и да вземат удобни позиции. И още веднъж Фани видя как в тия окъсани работници от Билбао, които горяха от мъст към кралската и императорска Испания, се прояви рицарството на презирания от аристократите гол и беден испански народ.
Внезапно Фани чу гласа на Ередиа:
— Оливарес!… Изведи монахините и стой при тях!
— Не мога да те оставя, отче! — тихо каза Оливарес.
— Заповядвам! — високо повтори йезуитът. — В името на ордена.
И тогава Фани разбра, че Ередиа, спадаше към една по-горна степен в йерархията на йезуитите, така че професорът по схоластика трябваше да му се подчини, и видя как тази йерархия, вечната и неумолима дисциплина на ордена, смаза вярното другарство и готовността за саможертва. Оливарес, улови монахините и без да обръща внимание на пищенето им, ги изведе настрани. И не се върна, защото тъй заповяда началникът му и защото навярно е необходим на Христовата дружина за друга цел.
— Доминго и Гонзало!… — звучеше гласът на Ередиа.
— И! — Мисис Хорн! Братята изпълниха заповедта,
Мюрие, Кармен, Робинзон!… — извика Фани.
— И ти ли започна да заповядваш, попита Мюрие със смях, а на Фани се стори страшно, че той можеше да се смее в такъв момент.
Робинзон!… Кармен! — повтори тя остро. След късо двоумение Робинзон се отдалечи. Девойката от Чамбери не мръдна. — Отстранете се, сеньора! — каза поручик Розабланка.
— Няма да се отстраня! — заяви Фани смело. — Аз съм англичанка, а господинът е французин. Никой няма право да ни пипне. Пак настъпи неопределено мълчание, в което Фани схвана какво значеше да бъдеш британски поданик. Думите и като че направиха дълбоко впечатление както на анархистите, така и на офицера. Не бе лесно да я изтласка с удари — как можеха да го постигнат по друг начин — една чужда поданица, а още по-малко да я изложиш на куршуми, макар и предназначени за другиго.
Никой ли? — насмешливо произнесе водачът на анархистите. — Сеньора, струва ми се, че злоупотребявате с испанското търпение.
Гои бе напълно прав. На Фани пак се стори, че преговорите върху предупреждението, което внушаваше британското поданство, можеха да се протакат така само в Испания. И наистина, виждаше ясно, че анархистите, както и Розабланка сега не бяха наклонни да държат особено много сметка за британското влияние. Всички като че бяха обладани от някаква мрачна решителност и само кавалерството, което проявяваха към жените, ги възпираше да действуват.
Ставаше нещо необикновено тази нощ, нещо драматично и жестоко, но тържествено, което звучеше, еднакво в думите на анархиста, на йезуита и на поручик Розабланка. Дори видът на последния — Фани забеляза това едва сега — изглеждаше необикновен и тържествен в този късен час и при тия обстоятелства. Той бе облечен в небесносиня униформа, с висок позлатен хусарски шлем, на който се развяваше грива. През рамото му бе превързан жълт копринен ешарп, достигаш до коленете — цвета на императорска династия, която бе владяла Южна Америка, Куба и Филипините, — а върху гърдите му блестеше орденът на Изабела, обсипан с брилянти. Той имаше вид на човек, който иде от бал или от тържествена вечеря, а може би от същата вечеря, от която се бяха върнали страстната доня Инес и Мюрие. Но нима не бе променил униформата си още? Или пък идеше от поредния си бридж или покер след вечерята, която бе продължила до зори? Но в същия миг й дойде на ум, че така се обличаха аристократите от незапомнени времена, когато отиваха на война или на дуел, че тая традиция, може би продължаваше още в полка, в които служеше Розабланка, и че коприненият ешарп и орденът на Изабела сега значеха тържественост — в Испания всичко бе мрачно и тържествено — обявяване на война, на революция или на дявол знае какво. В тоя миг Фани стоеше между два настръхнали лагера, присъстваше на вечната драма в тая земя. От едната страна се намираха гладните работници от фабриките на Билбао, въоръжени с модерни автоматични пушки, а от другата — наварски взвод от заклети роялисти, водени от аристократа Розабланка и въоръжени с изхабено оръжие от Кубинската война. И Фани стоеше между тия, хора, които чакаха само да се оттегли, за да се хвърлят в борба помежду си. Да, тя наистина злоупотребяваше с испанското търпение. Стори й се, че това търпение се изчерпа най-напред у аристократа Розабланка.