Пещерата станала известна като Йю — най-напред неофициално, а по-късно и официално, защото Ию е името на легендарния император, за когото се говори, че е изобретил всички музикални инструменти, които не е изобретил Фу-хси. Пещерата продължавала да отмерва слънцестоенето с невероятна точност, но тъй като никой не знаел какъв е смисълът от това, явлението отдавна се е вписало в специфичната атмосфера на Пекин подобно на сладко-киселите извори, керемиденочервения прахоляк, жълтия пясък, носен от ветровете, и мандаринския диалект. Точно така стояха нещата, когато завързах лодката за кея в сянката на скалата, в която беше прословутата пещера. Издигаше се над нас подобно на гигантска ръка, стърчаща от водата. Господарят Ли тръгна по виещата се между гъстите шубраци пътека, която водеше към входа. На едно място спря и разтвори листака, а аз отскочих назад и извиках от удивление.
— Поразително, нали?
— Мисля, че е зловещо! — отговорих аз, когато престанах да преглъщам.
Това беше само една стара каменна статуя, но в първия момент, когато светлината я обля, ми се стори като жива. Представляваше получовек, полугущер, приклекнал и съскащ. От отворената уста се показваше назъбено каменно парче — остатък от счупения език. Лицето беше изкривено от гняв и излъчваше омраза толкова естествено, колкото аз излъчвах миризма на ферментирал рибешки сос. Докато се изкачвахме, старецът продължи да ми показва гротескни статуи, общо десет на брой, и дори и най-човешката от тях беше неимоверно отвратителна.
— Вол, странно е, но има почитатели на изкуството, които ги считат за много красиви — каза Господарят Ли. — Не можем да определим дали създателите им са ги смятали за грозни или за красиви, но всъщност това няма никакво значение. Това са изображения на второстепенни божества демони и освен ако заедно с Небесния господар не сме попаднали в плен на изумителни илюзии, можем да кажем, че сме видели наяве създания от същата порода.
Помислих си за еднокракия музикант, за крадеца на клетки с маймунското лице и за дребния човек, хвърлящ огън, да не споменавам онова низше същество — таласъма.
— Учителю — попитах аз, — възможно ли е тези създания наистина да са красиви?
— Красиви и ужасни — отговори той. — Нашите далечни предци са нахлули в тези земи и са унищожили един народ и една култура, като са заимствали и пригодили за собствените си нужди това, което им се е сторило интересно. Теолозите ще ти обяснят, че по онова време на Небето също е имало инвазия. Старите богове безмилостно са били сваляни и местата им са заемали нови. Най-опасните и най-силните от тях са били омилостивявани с подаръци, титли и почетни места в пантеона.
Не притежавах нито нужния опит, нито нужните познания, за да чувствам възбудата, която правеше Господаря Ли да изглежда с четиридесет години по-млад, но все пак нещо от настроението му се предаде и на мен.
— Вол, тук на остров Хортензия и на няколко други отдалечени места последните велики художници на загиващата раса са хванали длетата си за последен път. Можем да приемем, че са умирали от глад, защото гладът е бил главното оръжие на предците ни — каза Господарят Ли тъжно. — Също така можем да приемем, че са били полупобъркани, защото са отдали последна почит на боговете си, изобразявайки ги в пози на предсмъртна агония. Пред очите ти е един уникален) автопортрет на загиваща раса, почти заличена от лице-! то на земята. Но нима не виждаш какви чудни неща преживяваме в момента? Някои от старите богове са оцелели и сега се събуждат! Размърдват се след толкова време, прозяват се и се протягат, а ние с теб сме в центъра на всичко това! Вол, чувствам се като малко момче, което се е ядосвало, че е родено твърде късно, за да види с очите си ерата на гигантите, но един ден чува хъркане, което разтърсва небето и невероятно земетресение разрушава къщата му, след което то открива, че долината, в която се намира селото му, ужасно прилича на огромен пъп.
Сгърчените от болка каменни идоли — не мога да не призная това — въздействаха на наблюдателя много силно, но все пак консервативният ми селски вкус си има някакви граници. Посочих напрел към една пролуки в шубраците.
— Учителю, погледни това — казах аз.
Над листата се показваше една ужасяваща глава. Сякаш някой скулптор я беше направил от мека глина и веднага след това жестоко беше забил пръстите си в лицето й, за да я смачка.