Един от тях биеше на очи най-много, макар и да говореше най-тихо. Беше облечен в коприна със златни бродерии, а пръстените и другите му украшения биха били достатъчни, за да се откупят с тях един или двама пленени императори. Беше невероятно дебел и се движеше с особената грациозност на танцьор, която притежават някои пълни хора — може би само във въображението на наблюдателя, защото човек очаква да види у тях единствено тромавост и непохватност. Другите трима очевидно го гледаха със страхопочитание. Едва ли преди това бях виждал по-неприятни муцуни от тези на тримата, които сякаш бяха по-близо до животните, отколкото до човеците. Водачът им ужасно приличаше на подивял шопар и от сега нататък ще го наричам Шопар. Двама от останалите бяха братя — коварни, лукави, потайни и подли, и ги кръстих Чакал и Хиена. По лицето на четвъртия сякаш беше изписано, че е чиновник. Беше поставен на колене, ръцете му бяха завързани отзад на гърба, а в плитката на главата му беше забита четчица за писане. Опърпаната му дреха беше изпоцапана с мастилени петна, а когато дебелият му заговори, той затрепери от ужас.
— Агентите ми съобщиха, че в някаква кръчма си изтърсил, че се каня да замина, за да изпълня важна мисия.
Гласът му беше плътен и мек, а лекото фъфлене го правеше да звучи като мъркане на котка.
— Но не съм казал нито къде, нито каква е целта й! — възропта чиновникът. — Ваше височество, кълна се, че…
— Драги приятелю — измърка пак дебелият, — не се съмнявам в това, което казваш. Наистина, защо ти е да казваш нещо, което просто можеш да покажеш?
— Да покажа?! Но аз не съм показвал нищо! — извика чиновникът.
Дебелият измъкна от джоба си една инкрустирана със скъпоценни камъни кутия и я отвори. От нея извади нещо, което не можех да различа от това разстояние, и му го показа.
— Така ли? Нима не е странно тогава, че агентите ми са намерили това нещо там, където ти така глупашки си го оставил! На масата в онази кръчма!
Шопарът, Хиената и Чакалът се наклониха напред и заоблизваха устни. Мога да кажа, че преди хранене, императорските тигри в менажерията изглеждат далеч по-добре.
Ваше височество! Кълна се, бях забравил, че е у мен! — изписка чиновникът. — Стана по случайност! Винаги съм бил съвестен и съм си гледал добре работата! Моля, дайте ми възможност да изкупя моментната си глупост!
— Ще ти дам тази възможност — отговори дебелият с мъркащия глас, — само че тя няма да трае само един момент. Ще ти осигуря цяла вечност, за да изкупваш глупостта си, освен, ако в ада не ти поставят други, по-належащи задачи.
Дебелият хвърли в лицето на чиновника това, което беше извадил от кутията, обърна се рязко и грациозно излезе през изхода в дъното на лабораторията. В момента, в който той се обърна, тримата други тръгнаха напред и затварянето на вратата беше заглушено от ужасни писъци. Не ми се навлиза в подробности. Тримата се проявиха точно като животните, на които приличаха, само че, за разлика от тях, притежаваха човешка изобретателност. Без да бързат и с наслада те започнаха да умъртвяват чиновника. Беше ужасно. Най-накрая на пода пред краката им остана само куп кървава пихтия, а на тях им стана много смешно и излязоха да намерят парцали, за да почистят.
Преди да разбера какво става, Господарят Ли се промъкна през вратата и на пръсти се приближи до останките на чиновника, така че да не остави следи. Започна да бърника в ужасните кървави парчета, докато накрая взе нещо и изсумтя доволно. След това отново се върна при нас на пръсти и затвори вратата. Прошепна ни да потърсим отворен сандък и всички тръгнахме между редовете. Усилията ни бяха напразни. Всички сандъци бяха номерирани, здраво заковани и запечатани с восъчни митнически печати, които ми се сториха съвсем истински — восъкът на места беше протекъл върху надписите, другаде се беше счупил, тук-там беше поставен на съвсем неподходящи места — с една Дума, никакъв фалшификат.
Господарят Ли употреби много сподавени ругатни, а когато минах покрай кукловода, той вдигна поглед към тавана и сви рамене. Нямаше нито един отворен сандък и освен ако не искахме да оставим имената и адресите си под формата на счупен печат, трябваше да се откажем.
Дрезгавият смях приближаваше. Господарят Ли се сепна и посочи с ръка, а Йен Ших и аз го последвахме обратно към тунела, като се прикривахме зад сандъците и стъпвахме тихо като мишки. Шопарът, Хиената и Чакалът бяха твърде погълнати от дебелашките си шеги за писъците на дребния чиновник, за да забележат каквото и да било. По всяка вероятност бихме могли да си тръгнем с цял сандък, но Господарят Ли не искаше някой съвестен склададжия да вдигне тревога, и ни махна с ръка да продължаваме. Върнахме се в тунела без проблеми и усетих, че Йен Ших се кани да задава въпроси, поради което го стиснах няколко пъти за ръката. Не, не, не. В последния лъч светлина преди да ни обгърне мракът, успях да забележа, че бръчките около очите на мъдреца се свиват в концентрични кръгове, което означаваше, че му трябва тишина, за да размишлява.