Аз се втурнах в колибата, но лошото вече бе сторено — всичко беше обърнато наопаки, а тайнствената клетка я нямаше.
Глава 7
Досега бяхме посещавали Небесния господар само в кабинета му, но сега Господарят Ли ме заведе у дома му, при това още в ранни зори. Обясни ми, че светецът се будел още с изгряването на зорницата. Отвори ни една възрастна Прислужница. Тя добре познаваше Господаря Ли, така че ни пусна в семплата почти празна къща без да задава въпроси. Вътре опитомени елени си играеха с кучетата, с които бяха отраснали заедно, домашни папагали вдигаха врява недалеч от котките, а един стар сънлив бухал отвори очи и каза: „У!“ След това отново излязохме навън, в най-известната частна градина в Империята. През пролуките в листака прозираха първите слънчеви лъчи, а долу се виждаха малкият кей и специалната рампа, която позволяваше на Небесния господар да се качва в лодката си. Самата градина не може да бъде описана, макар че безчет писатели са се опитвали да го направят. Цялата работа беше в простотата й. Преброих три езерца с рибки, купчина камъни, десет дървета — толкова стари, че и по най-малките им клонки висяха мъхове и лишеи — малка полянка, на която имаше статуя на Лао Цу, много раздърпани храсти и незнайно колко цветя. Това беше всичко, но то не може да обясни чувството за безвремие, което обвива като воал всеки посетител — усещането за нещо непрекъснато, без начало и без край. Може би най-близо до истината е Юан Мей в популярната си песен „Градината на Господаря“, но дори и той признава неуспеха на произведението си като цяло, с изключение на първия куплет:
Когато приближихме, Небесният господар довършваше сутрешния си чай, седнал край една маса, направена от малък воденичен камък.
— Здравей, Као! — поздрави той весело, но имах чувството, че тази веселост трябва да си пробива път през дебела пелена от тежка умора. — И светла добра утрин на теб, Вол. Други гротескни убийства ли ви водят насам?
— Да, едно. Но тъй като беше безкрайно жестоко и зловещо, не бих го нарекъл „гротескно“ — отговори Господарят Ли и разказа подробно това, което бяхме видели, като спираше и се връщаше назад, когато усетеше, че вниманието на светеца отслабва.
— Ли Котката, а? — каза накрая Небесният господар. Това никак не ми харесва, Као. Той е много могъщ и много хлъзгав. Съмнявам се, че ще успееш да го уловиш и осъдиш за убийство.
— Точно това казах и на приятеля ни кукловод — отвърна Господарят Ли. — Според мен единствената ни надежда е да разберем точно с каква контрабанда се занимават и да ги притиснем заради нея. Трябва да принудим дребните риби да обвинят мандарините в убийство, без значение дали е вярно, или не, а след това да накараме тях да хвърлят всичко върху могъщия евнух. Доста е объркано, а може би и излиза, донякъде, от рамките на закона, но не знам какво друго бихме могли да направим.
— Действай в рамките на закона, Као — посъветва го Небесният господар внимателно.
— Да, учителю — отговори Господарят Ли прилежно и кръстоса като ученик показалеца и средния пръст на лявата ръка зад гърба си. — Да си призная, не мандарините, евнусите и техните далавери и убийства ме интересуват. Готов съм да се обзаложа на каквото поискаш, че ролята им във всичко това, което се разиграва в момента и което е безкрайно важно, е само незначителна. Учителю и приятелю мой, как би разтълкувал появата на тези древни клетки, които може би са принадлежали на осемте шамана? Ами появата в същото време на тези второстепенни божества демони, принадлежали на една унищожена религия? Ами това проклето маимуноподобно създание, което може би е съучастник в убийствата на мандарини и със сигурност краде клетки, включително и моята?
Небесният господар се почеса по носа и сви рамене.
— Откъде да знам, Као? Най-напред, сигурен ли си, че шарената муцуна на маимуночовека е истински? Не е ли качествен театрален грим?
— Истинска е — отвърна Господарят Ли без сянка на съмнение. — Вол?
— Да, учителю, истинска е — потвърдих аз. — Луната светеше много силно, а също и лампите в стаята. Можех да видя и порите на кожата му… Не, не беше боя.
Небесният господар се замисли.
— Не мога да се съсредоточавам вече — каза той след малко. — Аз съм като старо дърво, което умира откъм върха. Ще ви кажа нещо. От шест нощи насам сънувам един и същи сън. Започва с майка ми, която умря преди шестдесет години и завършва с това как се опитвам да намеря обувките на баща си. Няма да видя как се сменят листата тази есен, Као. Не мога да мисля достатъчно добре, за да ти предложа нещо разумно. Какво смяташ да нравиш?