Той ни благослови и се помоли за успеха ни. Старата прислужница вече беше научила наизуст списъка с командите и накара малката маймунка да ни махне за довиждане, когато тръгвахме. Не мога да опиша сбогуването с повече подробности, защото вниманието ми беше изцяло заето с нещо, по-силно от всичко останало — дъщерята на кукловода.
Името й беше Ию Лан. Шаманките се обучават съвсем млади и тя беше учила от майка си, а аз се почувствах много недодялан и невеж, когато разбрах, че тя — не по-възрастна от мен — вече беше пълноправна жрица на древните култове У и практикуваше тайнства и магии, за които не смеех и да мечтая. Нейният свят се издигаше много над моя, дори когато бяхме на едно и също място и поставени при еднакви условия, но тя не се държеше високомерно. Като име Ию Лан означава „магнолия“, но когато е употребено в определен контекст, може да означава и „усмихваща се в себе си“. Точно така си я представях — тиха, красива, далечна като облак, но никога високомерна, никога укоряваща — усмихваща се в себе си.
Тя работеше заедно с всички нас, за да помага на баща си за представленията, но никой не можеше да участва в нейната лична работа. Помня една вечер, когато стигнахме до някакви далечни планини, в чиито тъмни клисури все още живееха диви хора. Ию Лан изведнъж се изправи в светлината на огъня и отиде там, където започваха сенките. Сякаш по чудо, от тъмнината бе изникнало някакво момче. Кожата му беше кафява, имаше високи скули и безизразно лице. То протегна напред клон без листа, на чиято кора бяха изрязани някакви белези. Ию Лан ги огледа внимателно и му каза да чака. След няколко минути се появи облечена в дреха от мечешка кожа, с чанта, пълна с различни свещени предмети, и се изгуби с момчето в нощта.
Баща й не каза нищо. Едва след като Ию Лан се скри от погледите ни, той сподели:
Майка и понякога изчезваше с дни, но винаги, когато беше готова за това, ме намираше отново.
След това заговори за друго.
Но тя не беше отишла далеч. По-късно, когато се готвехме да спим, от върха на близкото възвишение долетяха странно виене и припяваме. След това един глас извика: „Хик“.
Господарят Ли се прозина и измърмори:
— Сега ще чуеш „Фат“.
— Учителю? — попитах аз.
— Фат — прокънтя отчетливо откъм възвишението.
— Това е нещо тибетско. Не забеляза ли, че това момче имаше тибетски черти? Някой е умрял и са помолили Ию Лан да преведе душата му безпрепятствено в отвъдното — обясни той. — Най-напред Ию Лан трябва да я освободи от тялото, което се прави, като отгоре в главата на мъртвия се пробива дупка, за да има откъде душата да излезе. Шаманките практикуват това върху себе си със сламка.
— Учителю!?
— Гледай. Господарят Ли откъсна една сламка и внимателно я сложи върху главата си. „Хик!“ възкликна той и се опули, а сламката започна да се движи и да се накланя, сякаш краят й потъваше в някаква дупка. „Фат!“ извика След това и сламката застана права. След това ми показа как я вади от дупката и я хвърли.
— Хубав номер, нали? Сега Ию Лан трябва да преведе душата през пустош, населена със зверове и демони, като я подпомага със заклинания и молитви. Ще се занимава с това цяла нощ. По-добре лягай да спиш.
Той се обърна на другата страна и скоро захърка, но аз цял час се правих на глупак с една сламка. Изобщо не разбрах как става.
Но нека не избързвам. Всъщност исках да разкажа за първата вечер, след като тръгнахме на път, макар че не се случи нищо особено. Устроихме лагера си на един хълм, когато слънцето тръгна към залез. Огромният фургон куклен театър на Йен Ших беше окъпан в розова светлина и той и аз се канехме да опънем платнището, което предпазваше сламениците ни от росата. Започнахме да набиваме с чукове металните цокли, в които влизаха бамбуковите подпори, поддържащи платнището, а Господарят Ли започна напевно да отмерва ритъма на ударите ни. Тогава чистият глас на Ию Лан се възвиси до облаците — беше импровизация върху сцената, пред очите й, в стила на Лю Чу:
— Подпора! — извика Господарят Ли и ръката на Ию Лан случайно докосна моята, докато помагаше на мъдреца да постави подпората на място.
— Достойни Учителю — попитах аз по-късно, когато бяхме легнали на сламениците си, — вярно ли е, че шаманките не могат да понасят своеволни мъже?