— И докато трае то, един тигър ще изяде Змията?
— Докато трае то, Великият страж ще изяде Змията — поправи го Йен Ших.
Помислих си, че това е лош хумор, но явно Господарят Ли беше на друго мнение. Всъщност той погледна кукловода с нескрито възхищение.
— Приятелю! Ти си гений! — извика той.
— Но той не говори сериозно — намесих се аз. Погледнах Йен Ших, после Господаря Ли, после отново Йен Ших.
— Нали? — добавих с половин уста.
Не ми се ще да описвам какво се случи след това, но нямам друг избор, ако искам да разкажа честно и почтено за делата на Господаря Ли. Ще трябва да включа една подробност, която ме представя в още по-глупава светлина, отколкото обикновено. През следващите няколко часа един абсолютно неуместен образ упорито отказваше да напусне представите ми. Той се беше появил още в самото начало на тази история и нямах никаква представа защо е стиснал мозъка ми като с клещи, но нищо не можех да направя. Не преставах да виждам презрения варварин с очи като ледени висулки и каменно лице, седнал да пощи въшките си, потънал в мизерия, някъде в далечна чужбина, и дръзнал да натопи четката си в отрова от пепелянка, за да напише и изпрати идиотските си критически бележки чак до Китай.
— Добре, Флакус — прошепнах аз едва чуто, когато бутах тежката количка, пълна с пресни зеленчуци, към кухнята на замъка, — какво искаш да направя? Да си давам вид, че под репите няма никакъв труп, защото труповете са нещо прекалено мелодраматично? Глупости, приятелю Флакус, пълни глупости!
В големите дворци винаги има малка отделна кухничка, в която се приготвят церемониални и жертвени блюда, предназначени за духове и богове, и беше съвсем нормално и естествено един шаман да поиска да се отблагодари на бога, който му е помогнал, след което да покани домакина си да вземе участие в угощението. Господарят Ли получи ключа без никакви проблеми и само след няколко минути той и Йен Ших вече бяха проснали трупа ма Змията върху една маса и го разсъбличаха. Да си кажа правичката, все още не ми се вярваше, че всичко това наистина се случва.
— Вол, би ли проверил дали има желе от свински крака? — попита кукловодът и се обърна към мъдреца:
— Струва ми се, че е най-добре да накиснем бутовете в марината от стоплено желе от свински крака, смесено с мед и вино, след което да ги панираме в нея, като я сгъстим с фъстъчено тесто.
— Истински познавач! — възкликна Господарят Ли.
— Гхрхрхррр! — реагирах аз.
— Вол, провери дали имат и мариновани кожи от медузи — добави Господарят Ли, докато ровех из килера и обясни на Йен Ших: — Убедих се, че вървят чудесно с мечешки лапи. Според мен вкусът на мечешките лапи е като на лепило. Може би кожите от медуза ще са подходяща добавка за някои лепкави части, например, петите или семепроводите на това копеле.
— Гхрхрхррр! — казах аз.
Намерих желе от свински крака на един рафт, а в шкафа — бурканче мариновани кожи от медузи. Когато се върнах при масата, Господарят Ли се канеше да махне темето на трупа с трион, а Йен Шин набелязваше къде да удари фибулата и тибията с брадва.
— Виждаш ли, Флакус — прошепнах аз, — на този свят могат да се случат някои неща, за които вие нецивилизованите не можете даже и да си помислите! Например…
Чат! Чат! Чат! Чат! Чат! — Гхрхрхррр!
— Йен Ших, дали да не приготвим мозъка в традиционен сос от репи или предпочиташ бульон от миди? — извика Господарят Ли, за да надвика ударите на брадвата.
— Знаеш ли — отговори кукловодът замислено, — мозъкът става най-добре, като се изпържи в кокосово мляко. Ако Вол успее да намери, разбира се.
— Фантастично! — възкликна Господарят Ли с възхищение. — Вол, провери дали има кокосови орехи. Знаеш ли защо нашият ерудиран приятел направи това предложение? Веднъж, много отдавна, както гласи легендата, великият владетел на Нам Виет бил намушкан с ножове от убийци и разбрал, че умира, така че откъснал главата си и я закачил на клоните на едно дърво, като последен дар на поданиците си. Главата се превърнала в кокосов орех и понеже когато всичко това се случило владетелят бил пиян, течността в кокосовите орехи ферментира по-лесно от всичко друго под слънцето.
Фрас! Хряс! Чат!
— Гхрхрхррр! — казах аз.
— Отново ще поискам безценния ти съвет, преди да съм развалил нещо — каза Господарят Ли. — Дали да не запазим езика цял, може би паниран в тесто от кокосово брашно, или предпочиташ да го нарежем на филийки и да го задушим в масло и чесън?
— Падам си по чесъна — отвърна Йен Ших. — По-добре да запазим кокосовото тесто за топките на копелето.
— Отлично! — възкликна Господарят Ли.