Аз исках да знам преди всичко дали влиянието на смъртта беше насочено към нас или не, но успях да се овладея и да не попитам. Пръснахме се и започнахме да търсим ориентирите, които ни беше описала вдовицата на Великия страж, без да забравяме, че тя беше идвала на това място преди десет години, а пороите и свлачищата биха могли да са го променили до неузнаваемост. Беше сигурна, че трябва да намерим скала, означена с бял знак и когато отсякох някакви огромни трънаци, се намерих точно срещу него. Червеникавата повърхност на камъка беше откъртена и се беше получил светъл белег който би трябвало да се намира точно до входа, така че извиках останалите, взех една тояга и проправих по-широка пътека през трънаците. След десет минути в стената на каньона видяхме малък кръгъл отвор. Йен Ших и аз се приготвихме да запалим факлите, с които предварително се бяхме запасили, но се оказа, че няма да ни трябват.
На около пет метра навътре имаше естествен комин, врез който проникваше слънчева светлина. Мястото беше осветено подобно на коридор в галерия и стените от двете ни страни бяха пълни с изображения. Може би една трета от тях бяха рисунки, но другите две трети бяха пиктограми и Господарят Ли ги гледаше като омагьосан.
— Та това е ранна версия на „Книгата на одите“! — възкликна той възторжено. — Много наподобява шаманистичните творби, наречени „Девет песни“, но ни разкрива една история много по-различна от всичко, което се среша в по-късните версии.
Мъдрецът започна да превежда древното писмо и чухме стара приказка, много реалистична на места. Ето думите на едно момиче, прелъстено от някакъв бог:
Рисунките не бяха така добре запазени както древното, дълбоко изсечено писмо. Времето беше казало думата си, но все пак ясно можеха да се видят децата, родени от тъжното момиче. Ако можеха да се нарекат „деца“, защото това бяха божествата демони, описани ни от Небесния господар.
Дъхът ми секна и отстъпих назад — пред очите ми бяха дребният старец, хвърлящ огън, жестокият танцьор, кучешката глава без тяло. Но стиховете не бяха за осемте чудовища, а за деветото, човешкото дете, чийто единствен божествен атрибут била красотата. Господарят Ли ни прочете със светнал поглед стиховете, проследяващи детството и младежките му години, когато, вече като млад мъж, се сприятелил с един владетел. Никакъв герой не можел да срази храбрия войн и нито една жена не можела да му устои. Един ден той отишъл в планината Кун-лун, където се знаело, че живее велика богиня. Ето думите му:
На младия войн никой никога не е отказвал, така че не му отказват и сега. Безгрижното, отегчено, търсещо развлечения, женско същество, което би накарало мъдрите мъже да търсят дупка, в която да се скрият отговаря на дръзкия простосмъртен.