Ию Лан вече беше коленичила и се молеше, за да омилостиви богинята, Господарят Ли я последва, а Йен Ших и аз също не чакахме специална покана. Изправихме се смълчани, вперили очи в образа, който ни гледаше от стената. Богинята беше красива, но от устата й се показваха тигрови зъби, ръцете й завършваха с тигрови нокти, а долната част на тялото й отразяваше водния й произход, защото представляваше нещо като драконова опашка — голяма, с люспи, навита. Очите й не знаеха що е време, що е слабост или що е жалост и аз си помислих, че може би ще успея да разбера известния стих на големия поет Ли Хо, когото Господарят Ли спомена преди малко: „Ако небето имаше чувства, то също щеше да остарее.“
Господарят Ли ни извади от унеса, като се обърна към преобразения войн:
— Или той все още скита някъде наоколо след цели три хиляди години, или Вол и аз сме попаднали на най-великия актьор на всички времена. Чудя се какво ли е станало с очарователните му деца и какво се мъчи да постигне?
Когато Йен Ших се обърна към рисунката, очите му горяха. От горчивина? Не бях сигурен, но в неговото положение — нищо чудно. Гледахме един войн, който някога е бил хубав, а сега имаше боядисано маймунско лице — Йен Ших също е бил хубав, преди едрата шарка да разяде лицето му. Повелителката на болестите беше обезобразила и двамата. Точно когато си мислех това кукловодът ми напомни, че е аристократ, а аристократите не губят време за самосъжаление. Внезапна слънчева усмивка украси белязаното му лице.
— Не мога да кажа за никого другиго, но аз съм доволен — каза той радостно. — Когато ме обземе самосъжаление, ще мога да си спомням този щастлив приятел, а когато противни хлапета като Злоба и Лудост запълзят в краката ми, ще мога да прегърна Ию Лан.
Усмивката му угасна и той добави тихо:
— И като заговорих за нея, не мога да не си дам сметка, че всичко това ще й е доста тежко. Като жрица на У, тя е слугиня на тази богиня, а всички нейни слуги живеят в непрекъснат страх от господарката си.
Едва сега забелязах, че Ию Лан не се беше изправила заедно с нас. Все още беше на колене пред богинята, с пребледняло лице и неподвижна. Йен Ших внимателно я улови за раменете и й помогна да стане, след което излязохме навън, на слънчевата светлина.
Глава 14
Горещите вълни замъгляваха всичко наоколо и не можех да се ориентирам. До нашата колиба забелязах езеро, което не можеше да бъде истинско. Аз стиснах очи и ги разтърках, пак ги отворих и пак ги затворих. Езерото го нямаше, но колибата сякаш заплува цял метър над земята, а долният й край трептеше в маранята и се размиваше.
— Какво ще правим, Вол? — попита майка ми. Баща ми мълчеше както обикновено. Умореното му отпуснато тяло казваше достатъчно. Опитах се да си спомня Какво ще нравим с какво? Нещо не беше наред, знаех това, точно както знаех, че и двамата ми родители се споминаха още преди години. Но за какво говореше майка ми?
Баща ми държеше в ръка една клетка. След това видях, че тя не е древна, а съвсем нова клетка — най-обикновен бамбуков кафез, пълен с лястовици. Той стоеше на брега на реката, която минава през нашето село. Сега разбрах какво не е наред. Погледнах към небето, но там нямаше облаци. Застанах до баща си и погледнах реката.
Реката бе суха. Гледах втренчено опеченото дъно, умиращите бурени и гущерите. Как би могъл баща ми да се моли за дъжд и да предлага лястовици на боговете ли? Всяка година лястовиците се превръщат в миди и после отново в лястовици (точните дати са записани в Имперския алманах), а мидите са любимата храна на драконите лунг, които владеят водите и сега се бяха скрили дълбоко под земята или бяха избягали. Нямаше нужда да питам, за да разбера, че и кладенците са пресъхнали.
— Какво ще правим, Вол? — попита майка ми отново.
Зад мен някой плачеше тихо и когато се обърнах, видях леля Хуа, напълнила ръцете си с книжни лодки. Знаех, че е петият ден от петата луна, Денят на лодките дракони, когато се състезават истински лодки и се пускат книжни, наречени чу-йи, които прогонват болестите, идващи с горещините. Но след като нямаше вода, как биха могли да плуват? До старата лепя Хуа стоеше чичо Нунг и кършеше пръсти, а лицето му беше изкривено от страх и ми се стори, че чувам тревожния звън на камбаните на манастира от хълма, така че хукнах натам. Жегата ме обльхваше като гъст облак. Звукът се усилваше, ставаше по-писклив и пронизителен и ме идваше от камбаните на манастира, а от устните на възбудени деца.