— Елате, съберете се, деца мои, и ще ви покажа чудо!
Йен Ших постави върху огъня една скара, както нареди Господарят Ли, а Ию Лан извади най-големия тиган. Листенцата чай, които мъдрецът беше струпал на масата, наистина бяха ужасни — големи, груби и изпокъсани, а и миризмата им далеч не беше апетитна. Господарят Ли нагря тигана, хвърли в него малко чай и добави известно количество от някакъв жълт прах.
— Тамаринд — обясни той. — Получава се от плодовете на едно голямо дърво със стипчиви семена, които са богати на винена киселина и поташ, и струва цяло състояние. Добре че са нужни много малки количества. Името е арабско и означава „индийска фурма“, което е странно, защото това дърво нито е арабско, нито индийско, а трябва да се внася чак от Египет.
Господарят Ли накара Ию Лан да добави в тигана още чай и още малко от праха, а в това време той изсипа в едно хаванче някакви други прахове, които взе от две бурканчета.
— Железен цианид и калциев сулфат — обясни мъдрецът. — Виждате ли как цианидът променя цвета си?
Докато разбъркваше, синьото започна да изсветлява и се появиха зелени и виолетови оттенъци. В това време под въздействието на тамаринда листенцата в тигана се променяха от грозно черни към приятно жълтеникаво оранжеви. Когато синьото в хаванчето стана съвсем светло, Господарят Ли изсипа сместа в тигана и пое бъркалката от Ию Лан. Започна да разбърква и клати енергично, и след малко започна да става нещо необикновено.
— Проклет да съм! — възкликна Йен Ших, Отвратителните листа позеленяха и се превърнаха в истински зелен чай. Нещо повече — ароматът, които се носеше от тигана, беше фантастичен. След това станах свидетел на най-невероятното нещо. Хубавите набрани преди дъждовете рано напролет чаени листа трябва да се навиват на рула много внимателно, при това с ръце, а тези в тигана го правеха сами! Грубите им форми се промениха и станаха приятни, листенцата се навиха и се стегнаха, оръфаните ям краища изчезнаха — гледахме перфектен чай, от най-високото възможно качество. Достоен за Императора, което беше и целта.
— На вид и аромат, това е съвършен Чай на уважението — каза щастливо Господарят Ли. — Всъщност единственият му недостатък е, че е прекалено съвършен. Еднакво синкавозелен навсякъде, докато истинският има тук-там жълтеникави петна. За да се транспортира по-лесно, той се пресова на кръгли пити и се подпечатва с имперския печат, също като фалшификата, който мандарините продават на лековерните варвари с цели товари. Сигурно реализират печалби от по десет хиляди процента. Добра търговия!
Вкусът, обаче, беше нещо съвсем друго. Затоплихме вода, сложихме от подобрения чай, опитахме го и веднага го изплюхме. Беше ужасен и Господарят Ли каза, че вероятно мандарините слагат известно количество истински чай, за да може да се пие.
Парата от чашата ми се издигаше нагоре и замъгляваше образите пред очите ми. Стори ми се, че Йен Ших ме гледа ядосано и започнах да духам, докато обезобразеното му лице придоби нормалния си вид и ми стана ясно, че само е направил гримаса, заради вкуса на чая. Ию Лан започна да разтребва — тиха, красива, далечна като облак, усмихваща се в себе си.
Горещите вълни караха селото ми да се криви, сякаш беше направено от мек восък и отвсякъде се чуваше смях — дрезгав смях, пронизителен смях, неестествен смях. Погледнах през пролуката между две колиби и видях абата на нашия манастир да гледа втренчено към нещо. Лицето му беше тъжно, а в очите му имаше жалост. Изтичах напред, за да мога да видя централната уличка — там беше майка ми и се смееше, а баща ми се опитваше да се засмее. Всички се опитваха Отпред имаше сватбена процесия и когато а погледнах внимателно, сърцето ми потъна чак до сандалите. „Да се смеем на кучето“ е последното средство, до което може да се прибегне по време на суша. Когато изпращането на лястовици на водните дракони и изваждането на статуите на местните богове навън в жегата вече не помага, единственото, което остава да се направи, е да се оформи една сватбена процесия с всичко необходимо — цветя, гонгове, камбани, барабани — само дето булката е кучка. Тя е облечена в булчинска рокля и всички я сочат с пръст, смеят се и вдигат колкото се може повече шум. Надеждата е, че това ще накара Малкото момче от облаците да погледне надолу към глупашкото шествие и ще го разсмее до сълзи, а сълзите му са дъжд.
Тръгнах към родителите си, но горещите вълни отново ме заляха, всичко пред очите ми се завъртя като във вихрушка и вече нищо не можех да видя. Смехът ставаше все по-силен и пронизителен. Долових, че нещо се движи в кръг и разбрах, че не гледам танцьорите около сватбената процесия и че това, което чувам, не е смях.