— Ханджийо…
— Конете могат да се използват за още едно нещо, което отново ни връща към агнето. Във варварски Рим агнетата растат на земята, подобно на репи и когато започнат да зреят, фермерите поставят около тях ограда, за да ги предпазят от хищници. Малките агънца все още са прикрепени към земята с пъпната си връв, която е опасно да се отреже, така че фермерите вземат коне и ги карат да тичат в кръг около оградата.
— Ханджийо…
— Агънцата се плашат и сами късат пъпната си връв, след което тръгват да си търсят трева и вода… Когато на мен ми попадне агънце, обичам да запазвам пищялите за „Осем изключителни лъвски глави“, в което, разбира се, няма никакъв лъв — само агнешко, горски мъх, миди, свинско, колбаси, шунка, скариди и морски краставички. Името е нелепо, защото с „лъвска глава“ в кулинарията се означава един вид дебел салам и според мен грешката иде от някой пиян писар, който вероятно е чул „лъв“, когато готвачът всъщност е казал „мъх“, а в случая с рибената яхния, наречена…
— Ханджийо Ту! — изпищя Господарят Ли. Трябва да призная, че по това време вече изключих напълно. Виждах как ужасната уста на Ханджията Ту се отваря и затваря, но единственото, което чувах, беше някакъв чуруликащ звук, сякаш в черепа ми имаше малко щурче и ми се струва, че не само аз бях така. Главният екзекутор на Пекин също седеше зад бюрото си глупаво усмихнат, с изцъклени очи и ми се стори, че и той чува горски птичи песни. Когато накрая, преди да си тръгнем, Господарят Ли го извади от унеса, никак не му стана приятно.
Мъдрецът не успя да научи нищо повече. Той се приближи до Дяволската ръка и му заговори нещо съвсем тихо, което не можах да чуя, а палачът извика още няколко пъти: „Ти си луд!“ и „Целият свят е полудял!“ след което се приготвихме да тръгваме. Дяволската ръка дръпна Ханджията Ту и веригите му задрънчаха. В последните му думи, отправени към Господаря Ли, имаше нещо дълбоко прочувствено:
— Чакай! Много е важно! Исках да ти кажа, че най-добрите корени от лотос са тези край езерото Нан-кин! Червени ядки вземай само от моста Та-пан! Череши само от храма Линг-ку, а фурми от Яао-фанг! Трябва да опиташ водните кончета на Квантунг, сервирани с вино Лан-линг и ароматизирани с минзухар, свинско, с медена глазура, сготвени като…
Желязната врата се затръшна след него и аз се молех, това наистина да е последната ми среща със зловещия Ханджия шеста степен Ту.
Глава 19
Четвъртият ден от петата луна започна с трясък на фойерверки. Много фойерверки. Беше празникът на отровните насекоми, който обикновено повдига духовете и подготвя хората за голямото Състезание с лодки дракони на петия ден от петата луна. Обикновено това са много весели празници, но не и сега. Жегата продължаваше да е убийствена и не беше паднала капка дъжд, а всеки знае, че след като времето остане непроменено за по-дълъг период, се създава нездравословна атмосфера, в която болестите се разпространяват подобно на ятата скакалци, започва инкубационният период на голямата чума и се появяват лоши предзнаменования — от небето падат меса и жаби, например, или кокошките се превръщат в петли.
Децата, разбира се, се забавляваха. Те от месеци бяха бродирали тигри на чехлите си, а майките им ги бяха облекли с тигрово жълти туники на черни черти; те пищяха от възторг, докато скачаха из улиците и мачкаха с крака въображаеми скорпиони, стоножки и паяци или пък се биеха с мечове, направени от листата на тревата чанг-пу, срещу чучела, маскирани като крастави жаби, змии или гущери. Възрастните съвестно гърмяха фойерверки и мажеха клепачите и носовете на всички със сяра като предпазна мярка срещу отровни ухапвания, но в очите им имаше тревога, а лицата им бяха посърнали при вида на горещите вълни, надигащи се от улицата. Храмовете бяха пълни с баби и дядовци, молещи се на Куан-ийн — богинята на състраданието.
Всички бяха изнервени. Близо до Портата на династията избухна кърваво сбиване, защото стадо овце с боядисани в червено опашки (това означава, че ги водят за жертвоприношение пред Олтара на небето) някак си се смеси със стадо камили, подкарано към рампата за товарене на кервани в другия край на града, и никой не можа да отиде никъде в продължение на цели два часа. Монголците овчари бяха принудени по силата на обичая да носят дебели кожуси от овча кожа, намазани с мас, а турските камилари — дебели вълнени дрехи и подплатени ботуши. Всички се разтапяха от жега и бяха сърдити на целия свят, а ръцете просто ги сърбяха да се сбият. Споменавам тази случка, защото аз и Господарят Ли се оказахме в центъра на всичко това, когато рано сутринта тръгнахме към дома на Небесния господар. Наложи се да изоставим паланкина, да си пробием път през тълпата и да наемем друг в другия й край. Когато най-накрая стигнахме до целта си, стражата на входа ни каза, че Небесният господар се е върнал предишната вечер, но вече е тръгнал към Небесния град.