Аз не знаех какво да мисля, а Господарят Ли беше потънал в себе си още откакто напуснахме кабинета на Дяволската ръка предишната вечер и продължаваше да бъде наразговорлив.
Влязохме в Забранения град без инциденти, но вместо веднага да отидем до кабинета на Небесния господар, мъдрецът реши най-напред да се отбием до Бюрото за внос на стоки. Когато излезе оттам не след дълго, по лицето му личеше, че поне част от мислите му са дали плод.
— Вол — каза той, след като се качи в паланкина, — трябваше да се сетя за това по-рано, но непрекъснато се случваха разни неща, които ми отвличаха вниманието. Помниш ли какво използвах, за да превърна евтиния чай в Чай на уважението?
Аз се изчервих:
— Не, учителю.
— Железен цианид, калциев сулфат и тамаринд — обясни той търпеливо. — Тамариндът е много рядко вещество. Внасят се много малки количества и за да го купува, човек трябва да има специално разрешение от властите. Едно от наследствата на вече мъртвото увлечение по стриктното спазване на законите, за което увлечение никой не тъжи, е изискването във всички подобни разрешения да фигурират списъци с имената на съдружниците. Въпреки това тайната може да се опази, защото тези списъци се завеждат под името на фирмата и за да се добере до тях, един следовател трябва най-напред да го научи, а някои от тези имена на фирми са наистина ужасно хитроумни. Да предположим, че си мандарин и участваш в група, която търгува с фалшив чай. Да предположим, че членовете на тази група могат да контактуват помежду си с помощта на древни клетки, чието функциониране е обяснено в отпечатък, направен от стар фриз, и да предположим, че не искате хората да се интересуват от документацията ви. Как ще наречете компанията си?
Знаеше много добре, че не мога да отговоря на такъв въпрос. Остави ме известно време да се червя от объркване, след което извади лист хартия, на който чиновникът съвестно бе написал имената на съдружниците във фирмата, която Господарят Ли беше посочил: „Небе, огън, смърт, птици, лодки призраци, дъжд, състезание. Внос Износ на чай. Дружество с ограничена отговорност“.
— Това ли е шайката? — попитах аз възхитен.
— Това — отговори Господарят Ли. — Тук са всички замесени копелета, включително Ли Котката и още двама евнуси с министерски ранг. До един. Само ако можеше…
Той остави изречението да умре от естествена смърт. Искаше да каже: „Само ако можеше Небесният господар да дойде на себе си и да имаше как да ни помогне.“ Но тревогата му се върна и през остатъка от пътя до Залата на литературната задълбоченост не пророни дума. Там ни обясниха, че за малко сме се разминали с Небесния господар, който току-що бил излязъл, за да направи сутрешната си разходка и че със сигурност сме щели да го намерим някъде на ливадата по пътя към Двореца на младите принцове. Господарят Ли освободи паланкина и тръгнахме пеша. Когато стигнахме ливадата, спряхме и въздъхнахме дълбоко. В другия и край, към Паравана на Деветте дракона мъчително куцукаше с бастуните си Небесният господар, непроменен от последния път, когато го бяхме видели.
— Боях се да не би да са го изтезавали — каза тихо Господарят Ли.
Аз също, защото само изтезанията или пълното побъркване можеха да обяснят, според мен, подписа на светеца под ужасяващата заповед за екзекуция. Сега Господарят Ли трябваше да приеме възможността поне веднъж в живота си да е сгрешил в преценката си за нечий почерк и да признае, че подписът е бил фалшифицирай, но изглежда тази перспектива не го тревожеше ни най-малко. Когато тръгнахме по прекия път през Поляната на лъконосците, той почти се развесели, но когато стигнахме до Паравана на деветте дракона, от Небесния господар нямаше и следа.
— Ха! Каква забележителна зрителна измама! — възкликна Господарят Ли. — Бих се обзаложил, че беше точно на това място! Я виж!
Мъдрецът посочи в далечината вляво от нас и очите ми щяха да изскочат от орбитите си, защото там видях малката фигура, наведена над бастуните мъчително да се влачи, подобно на охлюв с артрит, през Портата на наградите нататък към Портата на спокойните старини.