Конфуций, разбира се, е знаел това и е поставил началото на гениална доктрина. Посъветвал аристократичните си клиенти да смажат низшите класи веднъж завинаги, като въведат строго законодателство, касаещо духовете. Единствените духове, признавани за автентични отсега нататък, трябвало да бъдат тези, които проявяват приличието и възпитанието да се появяват само в надлежно осветените светилища в почтените фамилни храмове, а кой може да си позволи надлежно осветено светилище в частен храм? Аристократите, разбира се, а селяните да не си правят никакви илюзии. Претенциите за родословно дърво от страна на тези, които нямали прилично семейно имение, се наказвали с удари с тояга, повторната проява — с обезобразяване а третата — със смърт. Всяко твърдение, че си получил послание от семеен дух, ако положението ти е твърде ниско, за да можеш да имаш „семейство“ в конфуцианско-феодален смисъл, било достатъчно основание, за да те продадат в робство.
Тази доктрина е така величествена, защото нищо не ограничава действието й. Ако, например, някой аристократ закопнее за плодородната земя на съседа си — простосмъртен — достатъчно е да разкрие пред своите съграждани факта, че предната нощ му се е явил духът на брата на пра-пра-пра-прадядо му, за да му каже, че въпросната земя всъщност принадлежи на неговото семейство. В някое ковчеже на тавана веднага се намират нужните грамоти. (Ако се налага, духът може да се яви повторно, за да обясни, че наистина, грамотите може и да са написани на хартия, която още не е била изобретена па времето на прехвърлянето на собствеността, но че последното важи само за земята. На Небета, хартията вече е била изобретена и боговете милостиво са снабдили брата на пра-пра-пра-прадядо-то с няколко парчета.) Всяка претенция се препращала към феодалния съд, съставен от други аристократи земевладелци, и както сам Конфуций се е изразил: „Висшият човек е като вятъра, а обикновеният — като тревата. Когато вятърът духа, тревата се превива.“ Чаровно, нали?
В дните на Конфуций не е имало Империя. Китай представлявал множество враждуващи помежду си феодални държавици и единствената причина Доктрината за духовете никога да не се приложи изцяло бил таоизмът. Таоистките монаси се борели и се борят с нокти и зъби за правата на селячеството, а сега Небесният господар — всепризнат лидер на таоистите и най-велик жив светец на Империята, подтикваше мандарините да вложат печалбите от незаконните си операции в добре пресметнати подкупи и с помощта на собственото му огромно влияние и активна поддръжка най-накрая да въведат Доктрината на духовете както трябва по всички китайски земи. За нищожни на практика срокове аристокрацията щяла да получи власт, собственост — правна закрила, при което, както се изрази Небесният господар, моралът и благоприличието щели да се издигнат до невъобразими и непознати висини.
Трябва да кажа, че докато произнасяше тази невероятна реч, светецът не показваше никакви признаци на старческо слабоумие. Всъщност никога не го бях чувал да говори толкова убедително и смислено. Когато най-накрая свърши и клетката угасна, аз се обърнах безпомощно към Господаря Ли:
— Учителю, възможно ли е да е получил някакъв удар?
Не бях виждал стария мъдрец толкова смутен, колкото тогава. Той мислеше и трескаво дъвчеше края на проскубаната си брада, докато накрая не изплю камъчето:
— Още не съм чувал за удар, който може да накара сгърчен от артрит столетник да тича по ливадите като тибетски снежен леопард. Не, Вол, става дума за нещо много по-сериозно, отколкото обикновена мозъчна травма, а последствията могат да бъдат невъобразими. Седеше пред клетката с кръстосани крака. Изведнъж подскочи и се вгледа в пърлещото, огнено небе. Жълтият вятър се надигаше над хоризонта подобно на огромна ръка — големи стискащи пръсти се протягаха към слънцето, а то беше кървавочервено и пулсиращо. Клонеше към залез, а аз не си бях дал сметка, че е изминало толкова много време. Песъчинките започваха да шибат листата и клоните със съскане и свистене — огромна невидима котка, отъркваща гърба си в уличен фенер и игриво показваща ноктите си.