Шаманката улови ръката ми и започна да тича.
Преминахме по множество усукани проходи, осветени от зелена фосфоресцираща светлина. Стигнахме до един каменен перваз и аз погледнах към обширната кухина долу. Ахнах и отскочих назад от страх, защото беше пълна с огромни навити змии, но Ию Лан ме затегли напред. Слязохме по някакви каменни стъпала и видях, че това не са змии, а тръби, които със специални съединения се свързваха с по-малки тръби, след това с още по-малки и още по-малки, докато накрая от плетеницата излизаха осем съвсем тънки тръбички, които влизаха в осем малки кутийки, разделени на две групи — четири вляво и четири вдясно.
Ию Лан протегна ръка и отвори капака на една от кутиите. Вътре имаше малка поставка. Очите й потърсиха моите и тя вдигна двузъбата вилица към устните си. Духна нежно между зъбите и я сложи на поставката, която я пое сякаш беше направена за нея. Затвори капака.
Появиха се облаци мъгла. Започнаха да падат хладни, освежителни дъждовни капки, обвиха ни цветни дъги и аз протегнах ръце, за да прегърна шаманката. Тя ми се усмихваше, с полуотворени устни и полузатворени очи. След това очите й се отвориха широко и тя изохка. Отскочи назад в мъглата и гласът й беше пълен с болка, отчаяние и страх.
— Не, моля те, недей!
Нещо ужасно се беше спуснало върху нея. Не можех да го различа ясно в мъглата, но видях бляскащи зъби, подобни на тигрови, край главата й и остри нокти около кръста й. В краката й имаше нещо огромно и хлъзгаво, аз се опитвах да я достигна, но не можех. Тичах сляпо сред облаци гореща като маранята мъгла и всичко наоколо изглеждаше изкривено и уродливо. Чух гласът на Ию Лан някъде от много далеч:
— Вол! Лодките! И двете трябва да се състезават! Не може да е само една и да няма съперник!
След това гласът изчезна, шаманката изчезна, мъглата изчезна, аз лежах до Господаря Ли на един сламеник във винарната на Едноокия Уонг, а ярката лунна светлина нахлуваше през прозореца и Жълтият вятър съскаше подобно на огромна котка по покривите на Пекин. Аз се обърнах и разтърсих рамото на стария мъдрец. Той се събуди веднага.
— Учителю, не мога да го обясня, но съм сигурен, че с Ию Лан нещо не е наред! — казах възбудено. — Не знам къде е, но знам, че има сериозни неприятности и ако нямаш предвид нещо по-добро, искам да отидем до къщата на баща й колкото се може по-бързо!
Господарят Ли се вгледа в мен за миг, после скочи на крака и се приготви да се качи на гърба ми.
— Защо не? Нищо няма да постигнем, ако стоим тук и бездействаме — изръмжа той.
Когато влязохме през портата, къщата на Иен Ших беше тъмна и притихнала. Господарят Ли слезе от гърба ми и се прикри зад един стълб, вдигнал ножа нагоре до дясното си ухо, готов да го хвърли. Аз пристъпих напред и почуках на вратата. В отговор чух само ехото.
— Йен Ших! — изкрещях. Отново само ехо.
— Ию Лан! Има ли някой вкъщи?
Нещо се размърда, аз отскочих назад и вдигнах очи нагоре. Една любопитна котка ме гледаше от ъгъла на покрива. Последва неочакван взрив от звуци — дрънкане на колела, цвилене, конски копита, които удряха земята сякаш цяла бамбукова горичка изгаряше в горски пожар. Трябваше да се дръпна бързо назад, за да освободя пътя на една черна каляска, теглена от четири коня, която връхлетя в предния двор откъм конюшнята. Кочияшите бяха с черни пелерини, с ниско нахлупени шапки и блестящи на лунната светлина мечове. Отстрани и отзад на каляската имаше още хора, уловили се за нея с една ръка и с къси копия в другата. След миг екипажът премина през двора, излезе през портата и изчезна надолу по улицата, а когато хукнах след нея, Господарят Ли протегна крак и ме спъна.
— Вол! Не можеш да ги хванеш, а и много добре знаеш къде отиват! — изкрещя той и ме улови за ръката.
— Ще те убият като нищо и какво ще постигнеш с това?
Единственото, което можем да направим, е да изчакаме да се съмне, за да отворят портите на Забранения град Разбира се, той беше нрав. Успях да разпозная отличителните знаци. Тези хора бяха от Черната стража и каляската им съвсем скоро щеше да премине през тунела под защитния ров и да се озове в казармите в които мандарините бяха намерили убежище, а да се опитваш да се промъкнеш там през нощта е равносилно на самоубийство.
— Но, учителю… учителю…
Господарят Ли стисна рамото ми. Беше видял каквото и аз, когато вятърът разтвори за миг пердето на каляската и лунната светлина нахлу вътре. Имаше четирима пътници. Тримата се смееха, доволни от плячката си — Шопарът, Хиената и Чакалът. С тях беше Ию Лан. — Хайде, ела — каза Господарят Ли. — Баща й също може да е бил вътре и ако е така, може би има нужда от помощ.