На десет метра над фоайето бе разположена тераса с бар, която сякаш висеше във въздуха. От единия й край се спускаше водопад, извиращ незнайно откъде. Водите му падаха свободно надолу и разхвърляха пръски по каменната задна стена. Долу потъваха в пенлив басейн, изсечен в полирания мраморен под на фоайето.
От двете страни на водопада като двойни спирали се извиваха стълби, които водеха към атриума. Прекосих фоайето и тръгнах по лявото стълбище. Полски цветя цъфтяха между камъните. По стените се спускаха красиви пъстри килими.
Подовете бяха от лъскав мрамор в различни нюанси. Около плътни персийски килими бяха пръснати кътове за сядане, с медни подноси, кожени дивани, изумителни тъкани и медни самовари за чай. Въпреки че атриумът представляваше просторно помещение с огромни прозорци, които гледаха към морето, всеки кът създаваше някаква интимност.
Настаних се на един от диваните, дадох поръчката си на сервитьора, който ми препоръча местната прясна бира. Всички прозорци бяха отворени и от терасата полъхваше влажен бриз. Чуваше се тихият успокояващ плясък на вълните. За пръв път, откакто тръгнах от Ню Йорк, ме обзе спокойствие.
Бирата бе вече налята в чаша, когато сервитьорът я донесе. На подноса до нея бе ключът за стаята ми.
— Стаята на мадам е до градината — обясни той и посочи тъмнината зад терасата, където не се виждаше нищо. — Следвайте пътеката покрай избуялите храсти до туфите с екзотични бели цветя. Стая четирийсет и четири е точно срещу тях. Има отделен вход.
Бирата имаше вкус на цветя, не беше сладка, по-скоро ароматна, с вкус на гора. Поръчах си още една. Докато отпивах, си мислех за странните въпроси на Шариф, след това реших да забравя за намеците му, докато не науча нещо повече по въпроса, за който Ним очевидно се бе опитал да ме подготви. Замислих се за работата си. С каква стратегия да подходя, когато отида утре сутринта в министерството, както бе предвидено? Спомних си за проблемите, с които се бяха сблъскали от „Фулбрайт и Коун“, когато са се опитали да подпишат договора. Странна работа.
Министърът на индустрията и енергетиката, някой си Абдул-Салям Белаид, се бе съгласил на среща преди седмица. Тогава трябвало да бъде официалната церемония по подписването на договора, затова шестимата съдружници отпътували за Алжир и похарчили огромни суми, купили каса шампанско „Дом Периньон“ и едва при пристигането си открили, че министър Белаид е „заминал извън страната по работа“. С огромно неудоволствие се съгласили да се срещнат със заместника му, някой си Амил Камил Кадир (същият, който бе одобрил визата ми, както отбеляза Шариф).
Докато чакали в една от безкрайно многото приемни Кадир да се освободи и да благоволи да ги приеме, те забелязали група японски банкери, отправили се към асансьора. Сред тях бил самият министър Белаид — заминал уж по работа.
Партньорите от „Фулбрайт и Коун“ не били свикнали някой да им върти номера. Особено на шестимата, не и по такъв очевиден начин. Канели се да се оплачат на Амил Камил Кадир веднага щом ги приеме. Само че, когато най-сетне ги въвели, Кадер подскачал в кабинета си по къси панталонки и потник и размахвал тенис ракета.
— Много съжалявам — извинил се той. — Днес е понеделник. А в понеделниците обикновено играя тенис с колега от университета. Не мога да го разочаровам. — След тези думи той оставил шестимата съдружници от „Фулбрайт и Коун“ с пръст в устата.
Нямах търпение да се срещна с хората, извъртели такъв номер на шефовете от небезизвестната фирма. Реших, че това е поредната проява за вече познатия ми арабски пазарлък. След като шестима не бяха успели да подпишат договора, как щях да се справя аз?
Взех чашата бира и излязох на терасата. Погледнах към тъмната градина между хотела и морето. Храстите наистина бяха избуяли, точно както каза сервитьорът. Пътеките бяха засипани с бял чакъл и отделяха лехи с екзотични кактуси и ниски храсти, тропически и пустинни цветя бяха преплели клони.
Към края на градината, близо до плажа, се виждаше мраморна тераса с огромен плувен басейн, който блестеше като тюркоазна светлината от монтираните на дъното прожектори. Басейнът бе отделен от морето от извити бели стени, прорязани от странни арки, през които се виждаха песъчливият плаж и немирните бели вълни. В самия край на стената се издигаше висока тухлена кула с кубе на върха, типичните минарета, от които се разнасят призивите на мюезина за вечерна молитва.
Опитвах се да разбера какво расте в градината, когато го видях. Беше просто проблясък, все едно че идваше от басейна, отразил се в спиците на преминаващо колело. Но много бързо изчезна в тъмнината.