— Боже, много ти благодаря — обадих се най-сетне вбесена. — Как така ти си убил Сол? Как смееш да ме водиш тук и открито да ми заявяваш, че си убил невинен човек?
— Не викай — предупреди ме Соларин, погледна ме със стоманените си очи и ме стисна за ръката. — Да не би да предпочиташ той да беше убил мен?
— Сол ли? — Изсумтях презрително. Дръпнах се от хватката му и продължих по плажа, но Соларин ме сграбчи отново и ме обърна към себе си.
— Оказва се, че да те защитавам е, както казвате вие, американците, адска досада — призна той.
— Много ти благодаря, но само това оставаше — сопнах се аз, — да ме защитава убиец! Сега можеш да си вървиш и да кажеш на онзи, който те е изпратил…
— Слушай — прекъсна ме Соларин разярен. След това отпусна длани на раменете ми. Разтри ги леко, после погледна към луната и си пое дълбоко дъх. Сигурно броеше до десет, за да се успокои. — Чуй ме — продължи вече по-спокойно, — ами ако ти кажа, че не друг, а Сол уби Фиск. И тъй като аз бях единственият, който можеше да го разобличи, погна и мен. Сега вече ще ме изслушаш ли?
Светлозелените му очи се взираха в моите, но мозъкът ми отказваше да работи. Сол убиец? Затворих очи и се опитах да мисля, а нищо не ми идваше наум.
— Добре, говори. — В първия момент съжалих. Соларин ми се усмихна. Дори на лунната светлина усмивката му бе пленителна.
— Нека да повървим — предложи той и остави едната си ръка на рамото ми, за да ме насочва по плажа. — Не мога да мисля, да говоря, да играя шах, ако не се движа. — Мълчахме известно време, докато той събере мислите си.
— Май е най-добре да започна от самото начало — обади се най-сетне той. Кимнах и го оставих да продължи.
— Първо трябва да разбереш, че не проявявам интерес към шахматния турнир, на който се срещнахме за първи път. Всичко бе уредено от правителството ми, за да служи като прикритие и да мога да отида в Ню Йорк по спешна работа.
— Каква е тази работа? — попитах.
— Ще стигнем и до това. — Вървяхме бавно по пясъка съвсем близо до вълните. Соларин се наведе и вдигна малка мида, наполовина заровена в пясъка. Тя заблестя като дъга на лунното сияние.
— Живот има навсякъде — продължи замислен той и ми подаде нежната черупка. — Дори на морското дъно. А човешката глупост успява да го заличи.
— Тази мида не е умряла, когато някой й е прекършил врата — изтъкнах. — Ти да не би да си професионален убиец? Как е възможно да останеш за пет минути в едно помещение с друг човек и да му видиш сметката? — Подхвърлих мидата настрани към вълните. Соларин въздъхна и отново поехме по плажа.
— Щом по време на турнира разбрах, че Фиск мами — продължи най-сетне той и в гласа му се прокрадна напрежение, — трябваше да разбера кой го е забъркал в подобно нещо и защо.
Значи Лили е била права, мина ми през ума. Въпреки това замълчах.
— Предположих, че зад тази работа стоят други, затова спрях играта и го последвах в тоалетната. Той не само призна, че е така, но и ми каза кой стои зад тази работа и защо.
— Кой е?
— Не ми съобщи името му направо. Не го познаваше. Въпреки това сподели с мен, че мъжете, които са го заплашвали, знаели, че ще участвам в турнира. Имаше един-единствен човек, който знаеше, че идвам: този, с когото правителството ми бе направило уговорката. Спонсорът на турнира…
— Хърманолд! — извиках. Соларин кимна и продължи:
— Хърманолд или хората, които е използвал, искат да получат формулата, която съвсем на шега предложих на човека, който ме победи в Испания. На онзи турнир подхвърлих, че ако някой успее да ме победи, ще му дам тайна формула. Онези глупаци решили, че предложението е все още в сила, и избрали Фиск да играе срещу мен, за да сигурни, че няма да загуби, ако нещо не е наред по време на играта. Изглежда, Хърманолд си е уговорил среща с него в Канадския клуб, където никой няма да ги види…
— Само че Хърманолд не е имал никакво намерение да се среща с него там — сетих се аз. Ето че отделните части на пъзела започваха да се наместват. — Уредил е друг да чака там Фиск, така ли? Става дума за някой, чиято липса на турнира ще остане незабелязана.
— Именно — потвърди Соларин. — Само дето не са очаква ли да последвам Фиск. Аз тръгнах след него веднага щом напусна залата. Убиецът му се е спотайвал навън в коридора и е чул всяка дума от казаното. Вече било късно да го сплаши. Играта била прекратена. Трябвало да се отърват от Фиск, при това незабавно.
— Това е била крайната мярка. — Погледнах към тъмното море. Замислих се. Тактически бе възможно да е станало точно така. Освен това разполагах с информация, която Соларин нямаше как да знае. Например, че Хърманолд не бе очаквал Лили да се появи на турнира, защото бе известно, че тя никога не ходи на подобни места. А когато двете пристигнахме в клуба, Хърманолд настоя тя да остане, уплашен, че ще изпълни заканата си да си тръгне (естествено, с колата и шофьора). За действията му можеше да има повече от едно обяснение, ако е разчитал на Сол да си изпълни задачата. Защо Сол обаче? Може би той е знаел повече неща за шаха, отколкото си мислех. Може би е стоял отвън в лимузината и му е подавал ходовете с предавател! И в тази връзка доколко познавах шофьора на Хари?