— А тя откъде е знаела…
Той се усмихна, отново разроши косата ми тъкмо когато майордомът пристъпи, за да ни поздрави, и Соларин му подаде банкнота от сто динара като бакшиш. И майордомът, и аз я гледахме втренчено. В страна, където двайсет и пет цента се смятат за добър бакшиш, май се уредихме с най-хубавата маса в заведението.
— По душа съм капиталист — прошепна Соларин на ухото ми, когато последвахме мъжа в палатката, превърната в огромно кабаре.
Целият под бе покрит със сламени рогозки, постлани направо на пясъка. Върху тях бяха проснати фантастични персийски килими в наситени цветове и нахвърлени множество възглавници, обсипани с пайети. Масите бяха отделени с високи палми в саксии, а перата от пауни и щрауси им придаваха още по-пищен вид. Медни фенери висяха на подпорите на палатката и светлината им хвърляше отблясъци от пайетите по възглавниците. Все едно влизах в някакъв калейдоскоп.
В центъра на просторна кръгла сцена с насочени към нея прожектори група музиканти изпълняваха дива нестройна музика, каквато не бях чувала никога преди. Имаше големи кръгли барабани, дълги гайди от животински кожи, все още непочистени от козината, флейти, кларнети и какви ли не чанове и дайрета. Музикантите танцуваха в кръг. Стъпките и движенията им бяха напълно непознати за мен.
Двамата със Соларин се отпуснахме на възглавниците до медна маса пред подиума. Шумната музика не ми позволяваше да задам какъвто и да е въпрос, затова, докато той крещеше поръчката на сервитьора, аз се замислих.
Каква бе тази формула, до която Хърманолд държеше да се добере? Коя бе жената с гълъбите? Как бе разбрала къде може да ме намери Соларин, за да ми върне куфарчето? Каква работа имаше Соларин в Ню Йорк? След като Сол е бил видян за последен път върху каменния блок, как се бе озовал в Ийст Ривър? И най-важното, какво общо имаше всичко това с мен?
Донесоха напитките ни тъкмо когато оркестърът спря. Освен двете широки тумбести чаши с амарето, затоплено като бренди, в подноса имаше и чайник с дълъг чучур. Сервитьорът наля чай в ниски чаши, поставени върху малки чинийки. Димящата течност се лееше без наоколо да капне и капка. Когато келнерът си тръгна, Соларин вдигна чашата ментов чай.
— За играта — каза със загадъчна усмивка.
Кръвта ми се вледени.
— Нямам представа за какво говориш — излъгах аз и се опитах да си спомня какво ми бе обяснявал Ним за атаката, която може да обърне нещата в твоя полза. Той пък какво знаеше за проклетата игра?
— Разбира се, че имаш, скъпа — отвърна тихо Соларин и повдигна ръката ми с чашата до устните. — Ако не знаеше, нямаше да седя тук с теб.
Кехлибарената течност опари гърлото ми и една капка се стече по брадичката ми. Соларин се усмихна и я избърса с пръст, а след това остави чашата отново на подноса. Не ме поглеждаше, ала главата му бе толкова близо, че долових всяка една от думите, които прошепна.
— Това е най-опасната игра — мълвеше той, за да не ни чуе някой. — А всеки един от нас с теб е избран заради ролите, които ни предстои да изпълним…
— Как така сме избрани? — попитах аз. Преди той да ми отговори, цимбалите отекнаха оглушително, барабаните избумтяха и музикантите отново се качиха на сцената.
Следваха ги мъже в бледосини кадифени туники, много подобни на казашките; панталоните им бяха натъпкани във високи ботуши и бухваха на коленете. На кръстовете им бяха увити тежки корди, провиснали до бедрата, които подскачаха при всяко движение в такт с бавния екзотичен ритъм. Музиката стана по-силна, по-завладяваща, с повече извивки заради кларнетите и флейтите, също като мелодия, която призовава кобра да се изпъне навън от кошницата.
— Харесва ли ти? — прошепна Соларин до ухото ми. Кимнах. — Това е кабилска музика — обясни той. — Идва от Атласките планини, които пресичат Алжир и Мароко. Танцьорът в центъра, виждаш ли русата му коса и светлите очи? Носът му е орлов, има ясно очертана брадичка и прилича на профил от стара римска монета. Това са отличителните черти на кабилите. Нямат нищо общо с бедуините…
Възрастна жена от публиката се надигна и затанцува на сцената. Останалите посетители не криеха колко много се забавляват, подвикваха окуражителни думи, които, без да знам езика им, можех да се досетя какво означават. Въпреки че имаше изискан вид и бе облечена в дълга сива роба, с ленена кърпа на главата, тя се движеше с грация, излъчваше чувственост, която не остана незабелязана от мъжете танцьори. Те се заизвиваха около нея, въртяха бедра, а туниките им докосваха робата като милувка.