Момичето замълча и погледна Мирей. Наполеон също се опита да разбере реакцията й, ала Мирей не разбра нищо от съобщението. Каква бе тайната, която абатисата бе предала във връзка с прословутите шахматни фигури? Някаква идея се мярна в съзнанието й, ала не успя да я улови. Наполеон се протегна, за да напълни чашата й, така и не разбра кога бе успяла да изпие първата чаша.
— Коя е тази Елиса от Куар? — попита объркана тя. — Несъм чувала нито името, нито града, който е основала.
— Аз съм чувал — отвърна Наполеон. Облегна се назад, лицето му се скри в сенките, докато вадеше изпокъсано томче от джоба си. — Любимият съвет на майка ни открай време е: „Разлистете Плутарх, потърсете в Ливий“ — усмихна се той. — Направих нещо повече, защото открих нашата Елиса в „Енеида“ на Виргилий — макар и римляните, и древните гърци да са предпочитали да я наричат Дидона. Била родом от град Тир в древна Финикия. Избягала от града, когато брат й, царят на Тир, убил съпруга й. Открила убежище на бреговете на Северна Африка и създала град Куар, наречен така на богинята Кар, която я закриляла. Познаваме този град под името Картаген.
— Картаген! — извика Мирей. Мислите й препускаха и тя започна да намества частите на загадката. Някогашният град Картаген се намираше на не повече от осемстотин километра от Алжир! Земите там бяха на берберите — и Триполи, и Тунис, и Алжир, и Мароко бяха свързани с едно — в продължение на пет хиляди години са били управлявани от бербери, прадедите на маврите. Неслучайно посланието на абатисата посочваше страната, към която се бе насочила.
— Виждам, че това ви говори нещо — отбеляза Наполеон, прекъсвайки мислите й. — Защо не го споделите с нас?
Мирей прехапа устни и се загледа в пламъка на свещта. Те й се бяха доверили, а тя все още пазеше своята тайна. Щом искаше да спечели играта, която бе започнала, й трябваха съюзници. Не виждаше опасност да им разкаже онова, което знае, може би щеше да се добере по-близо до истината.
— В „Монглан“ имаше съкровище — призна най-сетне тя. — Знам, защото помагах със собствените си ръце да го извадим. — Братът и сестрата се спогледаха за миг, но бързо насочиха очи към нея. — Съкровището бе колкото ценно, толкова и опасно — продължи Мирей. — Отнесено е в „Монглан“ преди хиляда години от осем маври, родени по бреговете на Северна Африка, за които говорите. Аз съм се запътила натам, за да открия тайната на това съкровище…
— Значи трябва да ни придружите до Корсика! — извика Елиза и се приведе развълнувано напред. — Островът ни е на половината път до мястото, към което отивате. Докато пътуваме, брат ми ще ни закриля, а щом пристигнем, можете да разчитате на помощта на семейството ни.
Онова, което казва, е истина, мислеше си Мирей, ала не биваше да забравя още нещо. В Корсика тя щеше да бъде все още на френска територия и можеше лесно да попадне в ръцете на Марат, който дори в момента я търсеше по улиците на Париж.
Имаше и още. Докато наблюдаваше пламъка, трепкащ сред разтопения восък, тя усети друг тъмен пламък да се разгаря в мислите й. В този момент чу шепота на Талейран, докато бяха сред смачканите чаршафи и той държеше вдигналия се на задните си крака жребец от шаха: „И втурна се напред друг кон, що бе червен на цвят и със сили бе дарен да отнеме мира от земята и хората щяха един друг да се избият, щеше да му се даде тежък меч.“
— Името на меча бе „Отмъщение“ — изрече на глас Мирей.
— Меча ли? — попита Наполеон. — Какъв меч?
— Червеният меч на разплатата — обясни тя.
Докато светлината в помещението бавно се стопяваше, Мирей съзря отново буквите, които бе виждала ден след ден през детството си, изсечени над портата на абатството „Монглан“:
Проклет да бъде онзи, що сравни тез зидове със земята.
Единствено ръката Господня има право да спира Краля.
— Възможно е да сме извадили нещо повече от древно съкровище от стените на абатството „Монглан“ — призна тихо тя. Въпреки че нощта бе гореща, младата жена усети студена тръпка да пролазва към сърцето й и да го докосва с ледените си пръсти. — Може би — продължи тя — сме събудили някое древно проклятие.
Корсика
Октомври 1792 година
Остров Корсика, подобно на остров Крит, искри досущ скъпоценен камък, както го описва поетът, „сред вълните на тъмно като вино море“. На трийсетина километра от брега, въпреки че вече бе зима, Мирей усети наситения аромат на здравец, примесен с мирис на градински чай, розмарин, лавандула и глог, избуял гъсто навсякъде по острова.