— Цялото семейство сме омагьосани от разказа ви. Сигурно знаете, че вече се питаме каква е тайната, която господин Русо търси на острова ни, и защо се доверявате на нас в опита си да му попречите.
— Макар, както вече ви казах, Русо да е тежко болен и да не може да пътува — отвърна абатисата, — той със сигурност е изпратил свой агент, който да посети някой от малцината швейцарски заселници тук. Що се отнася до тайната, която търси — може би съпругата ви, Анжела-Мария, ще ни разкаже повече. Ако не се лъжа, семейството й е живяло на този остров още преди маврите…
В този момент ми стана ясно защо е дошла абатисата! Миловидното добродушно лице на мама поаленя, когато тя вдигна поглед първо към Феш, след това към мен. Сви ръце в скута си и ми се стори, че не знае накъде да гледа.
— Не искам да ви притеснявам, госпожо Феш — продължи тихо абатисата, ала в гласа й бе стаена настойчивост. — Разчитах на корсиканското ви чувство за чест, дано да ми позволи да ви помоля за услуга в замяна на тази, която ви направих аз. Признавам, че ви подведох, като предложих помощта си, без никой да ме е молил. Искрено се надявам усилията мида не са били напразни. — Феш ми се стори объркан, ала аз разбирах какво става. Целият ми живот бе преминал на Корсика и познавах легендите за семейството на мама, Пиетра-Сантас, опознали този остров заедно с първите заселници.
— Мамо — обадих се най-сетне, — това са само стари легенди, нали винаги така си ми казвала. Разкажи ги на госпожа Дьо Рок. Тя направи толкова много за нас. — След тези мои думи Феш покри дланта на мама със своята и я стисна, за да й покаже, че ще я подкрепи независимо от решението й.
— Госпожо Дьо Рок — заговори с треперещ глас мама, — дължа ви благодарността си, а семейството ми винаги плаща дълговете си. Само че онова, което ни разказахте, ме изплаши. Суеверията са дълбоко залегнали в нас. Повечето фамилии тук произхождат от Тоскана, Ломбардия и Сицилия и моето семейство е сред първите заселници. Произлизаме от Финикия, древна страна с древен народ по Източното крайбрежие на Средиземно море. Колонизирали Корсика хиляда и шестстотин години преди рождението на Христа. Абатисата кимаше бавно и майка ми продължи:
— Финикийците били търговци, известни в древността като „морския народ“. Гърците ги нарекли финикийци — което ще рече „кървавочервени“ — може би заради пурпурната боя, която добивали от черупките на миди, или заради името на легендарната огнена птица Феникс, или заради палмата, нарече на финикийска, огненочервената палма. Някои мислели, че идват от земите край Червено море и наименованието се корени в старата им родина. Нито една от тези догадки не е вярна. Наречени сме така заради цвета на косите. По-късно всички финикийски племена, като например венецианците, се отличавали с нея. Разказвам ви за червения цвят, за цвета на огъня и кръвта, който бил боготворен от тези странни примитивни хора.
Макар гърците да ги назовавали финикийци, те самите се наричали народът на Кана, или Кносос, а по-късно канаанити. От Библията знаем, че се кланяли на много богове, на вавилонския бог Бел, когото кръстили Ба’ал, на Иштар, коя то се превърнала в Астарта, на Мел’Карт, когото гърците именували просто Кар, тоест „съдба“ или „орис“, същия, когото моят народ наричали Молох.
— Молох — прошепна абатисата. — Евреите се възмущавали от езическото преклонение пред този бог. Те хвърляли децата си в огъня, за да омилостивят бога…
— Така е — кимна мама. — Има и по-лошо. Въпреки че повечето народи в древността вярвали, че единствено боговете имали право на отмъщение, финикийците били убедени, че това е и тяхно право. Местата, на които се заселили — Корсика, Сардиния, Марсилия, Венеция, Сицилия, — това са все територии, където предателството е само средство, за да се постигне определена цел, в тези земи отмъщението е равносилно на справедливост. Дори днес потомците им върлуват из Среди земно море. Тези берберски пирати не са наследници на берберите, те произлизат от Барбароса — Червената брада — и в днешни дни в Тунис и Алжир държат в плен двайсет хиляди европейци в очакване на откупи, които да им донесат несметни богатства. Това са истинските потомци на финикийците: мъже, които владеят моретата от островни крепости, които се прекланят пред бога на крадците, на всяка крачка в живота си служат с измама и предателство и умират заради вендета!
— Точно така! — възкликна развълнувана абатисата. — Точно това е казал мавърът на Карл Велики. Шахът можел да доведе докрай „сар“ — отмъщението! Ала така ли е наистина? Каква е тайната, търсена от маврите, вероятно известна единствено на финикийците? Каква сила е дадена на тези фигури? Може би някога е била известна, но за съжаление днес ключът към нея и изгубен.