Талейран пристигна в Лондон на 23 септември, преди два месеца, и се настани в малка къща на Удсток Стрийт, която прислужникът му бе подготвил за пристигането на господаря. Оказа се, че заминаването им не е прибързано, защото ден по-рано комитетът бе отворил „железния шкаф“ на краля в Тюйлери и бе открил писма от Мирабо и Ла Порт, които разкриваха колко подкупи са били давани от Русия, Испания и Турция — дори от Луи XVI — на иначе предани членове на Националното събрание.
Мирабо беше починал — късметлия, мислеше си Талейран, докато навиваше влакното, и даде знак на Куртиад да му донесе още стръв. На погребението на великия държавник бяха присъствали триста души, а ето че сега бяха махнали бюста му в Националното събрание и бяха извадили урната с пепелта му от Пантеона. Положението на краля бе значително по-трагично. Животът му висеше на косъм. Бе затворен заедно със семейството си в кулата на рицарите тамплиери — влиятелния орден на свободните масони, които настояваха да бъде изправен пред съда.
Талейран също бе даден под съд, макар да не бе в страната, и признат за виновен. Въпреки че нямаха доказателства срещу него, освен това, което се казваше в конфискуваните писма на Ла Порт, където се намекваше, че приятелят му, епископът, бивш председател на Националното събрание, е готов да служи на интересите на краля — срещу съответната цена.
Епископът наниза на кукичката парчето лой, подадено от Куртиад, въздъхна и метна въдицата в тъмните води на Темза. Всичките му опити да напусне Франция с дипломатически пропуск бяха напразни. Вече бе търсен от закона в собствената си страна и вратите на британското висше общество се хлопнаха под носа му. Дори имигрантите в Лондон го презираха, задето бе предал собствената си класа, подкрепяйки революцията. Най-ужасният проблем бе, че не му бяха останали никакви средства. Дори любовниците, на които едно време разчиташе за финансова подкрепа, сега мизерстваха в английската столица — или правеха сламени шапки, които да продават, или пишеха романи.
Животът бе потискащ и мрачен. Трийсетте и осем изминали години бяха потънали също като стръвта, която хвърли в мътната вода, без да оставят следа. Въпреки това той държеше въдицата. Макар рядко да засягаше този въпрос, не можеше да забрави, че е потомък на Шарл Плешивия, внук на Карл Велики. Адалберт от Перигор бе качил Хю Капе на трона на Франция; Талейфер ковача бе герой от битката при Хейстингс; Хели дьо Талейран бе служил за опора на папа Йоан XXII Блажения. Прадедите му бяха издигали на престола крале и мотото им бе „Reque Dieu“ — „Служим единствено на Бог“. Когато животът бе най-потискащ, потомците на Талейран от Перигор предпочитаха да поемат поредното предизвикателство, вместо да се отдадат на отчаянието.
Той нави кордата, сряза стръвта и я подхвърли в кошницата на Куртиад. Слугата му помогна да се изправи.
— Куртиад — започна Талейран и му подаде въдицата, — ти знаеш ли, че след няколко месеца е трийсет и деветият ми рожден ден?
— Разбира се — отвърна прислужникът. — Желае ли господинът да подготвя тържество?
При тези думи Талейран отметна назад глава и се разсмя.
— Към края на месеца се налага да освободя къщата на Удсток Стрийт и да наема по-малка в Кензингтън. А към края на годината, след като нямам никакви доходи, ще се наложи да продам библиотеката си…
— Не забравя ли нещо господинът? — попита любезно Куртиад, докато поемаше топлите дрехи на Талейран и внимаваше да не изцапа кадифеното сако. — Нещо, което му поднесе съдбата, за да разчита на него в трудни моменти като настоящия. Говоря за скритото зад книгите в библиотеката на монсеньор.
— И ден не минава, Куртиад — отвърна Талейран, — без да помисля за него. Според мен тези предмети не са за продан.
— Простете ми дързостта — продължи настоятелно Куртиад, докато сгъваше дрехите и вдигаше лъскавите му лачени обувки от брега, — но имате ли някакви известия от госпожица Мирей?
— Не — призна той. — Но все още не съм готов да я отпиша. Тя е смело момиче и е на прав път. Искам да кажа, че съкровището, което ми е поверено, може да се окаже по-ценно от теглото си в злато — иначе защо ще го търсят толкова отдавна и толкова настървено? За Франция векът на илюзиите приключи. Прецениха, че кралят, както всички крале, е в тежест. Процесът срещу него ще бъде просто формалност. Само че анархията не може да замени дори най-слабото управление. В момента Франция се нуждае не от владетел, а от лидер. Когато той се появи, аз пръв ще го приветствам.