Не разбирах как за модела, който той искаше от мен, щеше да е необходим телефон, но се бяхме споразумели да не обсъждаме въпроса на обществени места, затова аз отбелязах единствено:
— Да, снощи така и не успях да се свържа.
Изкачихме стълбите пред входа. Както и останалите сгради, тази бе просторна, мрачна, с мраморни подове и високи тавани. Натруфени полилеи висяха от таваните също като в банка, строена през 20-те години. По стените бяха закачени снимки в рамки на Хуари Бумедиен, президента на страната. Той бе човек с дълго лице, големи тъжни очи и гъсти мустаци като на герой от викториански роман.
Алжир бе голям град, ала нито по улиците, нито в сградите имаше достатъчно хора, които да изпълнят пространството. Идвах от Ню Йорк и това ми направи силно впечатление. Тракането на токовете ни отекваше на всяка крачка. Хората говореха шепнешком, сякаш се намираха в обществена библиотека.
В далечния край, на обособено празно място, бе поставена телефонна централа с размерите на кухненска маса. Приличаше на създадената от Александър Греъм Бел. Зад нея се бе настанила дребна жена към четирийсетте, с изопнато лице и къносана в червено коса, прибрана високо на главата. Червилото й беше ярко и крещящо, цвят, който не се произвеждаше още от Втората световна война, да не говорим, че роклята на флорални мотиви също бе от онези години. Върху централата бе поставена огромна кутия шоколадови бонбони, чиито опаковки бяха пръснати наоколо.
— Гледай ти, та това е самият министър! — възкликна жената, извади някакъв щифт от уреда и стана, за да ни посрещне. Протегна и двете си ръце, които Камил пое. — Получих бонбоните ти — посочи тя кутията. — Швейцарски! Всичко при теб е първокачествено. — Гласът й бе нисък и дрезгав, също като на танцьорка от някое кабаре в Монмартър. У нея имаше нещо грубовато, ала открито и тя веднага ми допадна. Френският й бе като на марсилски моряк, говор, който Валери, прислужницата на Хари, имитираше съвършено.
— Терез, искам да те запозная с госпожица Катрин Велис — представи ме Камил. — Госпожицата работи по важен компютърен проект на министерството, по-точно за ОПЕК. Реших, че познанството с теб ще й бъде от полза.
— Аха, ОПЕК значи! — възкликна Терез, ококори се и размърда пръсти. — Много голям клиент. Много важен. Тя трябва да е умница! — отбеляза жената. — Като ги знам какви са от ОПЕК, в най-скоро време ще направи сензация. Помни ми думата.
— Терез знае всичко — засмя се Камил. — Подслушва всички трансконтинентални телефонни обаждания. Знае повече от хората в министерството.
— Разбира се — каза тя. — Че кой ще се грижи за тези неща, ако не съм аз?
— Терез е pied noir — обърна се към мен Камил.
— Това ще рече французойка, родена в Алжир — обясни тя на английски. След това отново премина на френски и каза. — Родена съм в Африка, но не съм от онези, арабите. Прадедите ми са от Ливан.
Май щях да си остана на тъмно по отношение на разграниченията в произхода, на които в Алжир толкова държаха.
— Госпожица Велис не е успяла да се свърже снощи — обясни Камил.
— По кое време? — попита Терез.
— Към единайсет вечерта — отвърнах аз. — Опитах се да се обадя в Ню Йорк от „ар-Риад“.
— Бях тук! — възкликна тя. След това поклати глава и ми издаде тайната. — Онези типове в телефонната централа на хотела са невероятно мързеливи. Просто изключват системата. Понякога се налага да чакаш осем часа, за да се обадиш. Следващия път просто ми кажи и аз ще уредя всичко. Искаш ли да се обадиш довечера? Определи някакъв час и ще го уредя.
— Искам да изпратя съобщение до един компютър в Ню Йорк — обясних й аз, — че съм пристигнала. Изчиташ съобщението и то се предава в писмен вид.
— Много модерно! — впечатли се Терез. — Ако искаш, мога да го направя вместо теб.
Съгласих се, написах съобщението до Ним, че съм пристигнала безпроблемно и скоро ще отида до планините. Той щеше да се сети какво означава това: че ще се срещна с антикваря на Луелин.
— Става. — Терез взе бележката. — Ще го изпратя веднага. След като вече се познаваме, твоите обаждания ще бъдат с приоритет. Мини да се видим някой път.
Когато излязохме от пощата, Камил каза: