— Докосни го бързо, но с натиск по човката — ето тук, — обясняваше той, когато тя пое обвития в кожа пръстен, горната му част все още беше нажежена. — Няма да усети силна болка, но ще помни… — Мирей погледна закачуления сокол, стиснал доверчиво ръката й с остри нокти, забити в дебелата ръкавица. Човката му стърчеше, когато тя приближи пръстена. След това спря.
— Не мога — заяви тя и отдръпна пръстена. Червеникавото сияние се виждаше ясно в студения нощен въздух.
— Трябва да го направиш — заяви Шахин. — Откъде ще вземеш сили, за да убиеш човек, ако не притежаваш достатъчно сили, за да поставиш знака си на птицата?
— Да убия човек ли? — възкликна тя. — Никога! — Шахин й отправи бавна усмивка и златистите му очи заблестяха на необикновената светлина. Бедуините бяха прави, помисли си тя, когато казваха, че в една усмивка може да има нещо много ужасно.
Не ми казвай, че няма да го убиеш — каза тихо той. — Знаеш името му — повтаряш го нощем насън. Усещам мирисана отмъщението в теб, също както някои успяват да открият вода по миризмата. Мисълта за отмъщение те е довела тук и ти дава сили да живееш.
— Не е вярно — извика Мирей, въпреки че усети как кръвта й пулсира гореща зад очите, а пръстите й стиснаха златния накит. — Дошла съм, за да открия една тайна. Знаеш много добре, че е така. Вместо това ми разказваш легенди за някаква червенокоса жена, умряла преди много години.
— Не съм казал, че е умряла — отвърна рязко Шахин, ала лицето му си остана безизразно. — И тя, като пеещите пясъци, живее в пустинята. Също като древните тайни, и тя говори. Боговете не са могли да си представят, че ще умре — превърнали са я в жив камък. Чакала е в продължение на осем хиляди години, защото ти си инструментът на отмъщението й — ти и твоят син — точно както е предсказано.
Мирей чу гласа на Летиция да шепне:
„Ще се надигне като Феникс от пепелта в деня, когато камъните запеят… и пустинните пясъци заплачат с кървавочервени сълзи… А това ще бъде ден на отмъщение за Земята.“
А пък абатисата отвърна: „В «Шаха Монглан» е скрит ключ, способен да накара немите устни на природата да проговорят и да разкрият волята на боговете.“
Тя зарея поглед към пясъците, превърнали се в призрачно бледорозово на светлината на огъня, отпуснали се кротко под безбрежното звездно море. Златният пръстен продължаваше да блести в ръката й. Тя зашепна тихо на сокола, пое си дълбоко дъх и прилепи нажежения метал към човката. Птицата трепна, затрепери, ала не се отдръпна, когато острият мирис на изгорял хрущял изпълни ноздрите на младата жена. Прилоша й и тя изпусна пръстена на земята. През всичкото време галеше гърба на сокола и прибраните му криле. Меките пера потръпваха под пръстите й. На човката му се виждаше чудесно отпечатана осмица.
Шахин се пресегна и постави едрата си ръка на рамото й, докато тя галеше сокола. Докосваше я за пръв път и я поглед на в очите.
— Когато е дошла при нас от пустинята — обясни той, — сме я нарекли Дая. Сега живее в Тасили, където те водя. Висока е над шест метра, извисява се в долината Джабарен, над земните гиганти, над които властва. Наричаме я Бялата кралица.
Седмици наред вървяха сами през дюните и спираха единствено заради малката си игра — пускаха един от соколите и го следяха как се спуска към плячката си. Това бе единствената прясна храна, на която можеха да разчитат. Камилското мляко със солен вкус на пот пък бе единствената напитка, която имаха.
По обяд на осемнайсетия ден, когато изкачи възвишението и камилата й се отпусна на мекия пясък, Мирей за пръв път видя зауба’а, стълбове пясък, изникнали насред пустинята. Бяха на около пет километра и се извисяваха на триста метра към небето. Колоните бяха оцветени в червено и охра, леко наклонени заради поривите на вятъра. От основите на поне три метра височина се вихреше разбунтувало се море от пясък и растения в пъстър калейдоскоп също като разноцветни конфети. Над тях на около триста метра се бе разперил огромен червен облак, който покриваше небето и скриваше обедното слънце.
Подобният на навес облак, скрил ги от пустинната жега, плющеше високо над седлата на камилите също като платна на баржа, поела през пясъчното море. Това бе единственият звук, който Мирей чу — сухо плющене, — докато някъде далече пустинята безмълвно се разкъсваше на парчета.
След това чу друг звук — тих монотонен звън, нисък и страшен, също като тайнствен ориенталски гонг. Камилите започнаха да се мятат, дърпаха поводите и биеха с крака. Пясъкът се изплъзваше изпод краката им.