— Скъпа Софи — отвърна спокойно абатисата и пое свитъка от Екатерина. — Нямам никаква представа за какво говориш. — Тя огледа документа, сякаш не го бе виждала никога преди.
— Платон Зубов ми каза, че си отказала да го подпишеш! — изкрещя императрицата, докато абатисата четеше. От перото продължаваше да капе мастило. — Настоявам веднага да науча причината — преди да те хвърля в затвора!
— След като ще бъда хвърлена в затвора — отвърна с усмивка абатисата, — не разбирам какво значение имат извиненията ми, макар за теб да са особено важни. — Тя отново върна поглед към документа.
— Какво искаш да кажеш? — попита императрицата и остави перото на мастилницата. — Много добре знаеш какъв е този документ… ако откажеш да го подпишеш, това е равносилно на държавна измяна! Всеки френски имигрант, който желае да остане под моя защита, е длъжен да подпише тази клетва. Онази нация от разюздани негодници са убили краля си! Прогоних посланик Жьоне от двора — скъсах всякакви дипломатически отношения с онова марионетно правителство, съставено от глупаци — забраних френски кораби да влизат в руските пристанища!
— Да, да — изрече абатисата малко нетърпеливо. — Само че какво общо има всичко това с мен? Аз не съм имигрантка — напуснах сама, преди вратите на Франция да бъдат затворени. Защо да прекъсвам всички връзки с родината си… дори приятелската кореспонденция, която не вреди никому?
— Щом отказваш, значи подкрепяш онези дяволи! — заяви ужасена Екатерина. — Нима не разбираш, че са гласували да екзекутират един крал? Кое им дава право да си позволяват подобна волност? Този уличен измет… те са го убили хладнокръвно, все едно че е най-обикновен престъпник! Отрязали са му косата, съблекли са го и са го прекарали по улиците в дървена двуколка, за да могат бедняците да го плюят. На ешафода, когато се е опитал да говори — да прости греховете на собствените си поданици, преди да го заколят като крава, — те натиснали главата му на дръвника и започнали да бият барабани…
— Знам — отвърна тихо абатисата. — Знам. — Остави документа на писалището и се обърна към приятелката си. — Само че аз не мога да прекъсна връзките си с французите независимо от желанията ти. Има нещо много по-лошо, нещо дори по-ужасно от смъртта на един крал — може би по-страшно от смъртта на всички крале.
Екатерина я погледна удивена, когато абатисата с огромно нежелание отвори Библията, извади скритото между страниците писмо и й го подаде.
— Някои фигури от „Шаха Монглан“, изглежда, липсват — обясни тя.
Екатерина Велика, царица на всички руснаци, седеше пред черно-бялата шахматна дъска срещу абатисата. Взе коня и го постави в центъра. Изглеждаше уморена, имаше нездрав вид.
— Не разбирам — започна тихо тя. — След като през всичкото това време си знаела къде са, защо не ми каза? Защо не ми се довери? Мислех, че са разпилени…
— Така беше — прекъсна я абатисата и огледа дъската, — но си мислех, че направлявам стъпките на онези, на които бяха поверени. Оказва се, че съм допуснала грешка. Един от играчите е изчезнал заедно с част от фигурите. Трябва да ги открия.
— На всяка цена — съгласи се императрицата. — Разбираш ли сега защо трябваше още отначало да се обърнеш към мен? Имам агенти във всяка страна. Ако някой е в състояние да открие и върне изчезналите фигури, това съм аз.
— Не ставай смешна — отвърна абатисата, премести царицата напред и взе пешка. — Осем фигури са били в Париж, когато момичето е изчезнало. Тя не е чак такава глупачка, че да ги носи със себе си. Освен това е единствената, която е знаела къде са скрити, и не би се е доверила на никого освен на изпратения от мен вестоносец. Затова писах на госпожица Корде, която управляваше абатството в Каен. Помолих я да отиде в Париж от мое име, да открие къде се е скрило липсващото момиче, преди да е станало прекалено късно. Ако тя загине, никой няма да знае къде са фигурите. След като изпрати пощальона ми, посланик Жьоне, в изгнание, вече няма как да осъществя кореспонденция с Франция, освен ако не ми помогнеш. Последното ми писмо замина с дипломатическата поща.
— Елен, ти наистина си много умна, но не си въобразявай, че можеш да ме заблудиш — отвърна царицата с широка усмивка. — Трябваше да се сетя къде е останалата част от кореспонденцията ти… онази, която не успях да конфискувам.