Сутринта на четвъртия ден приближиха върха на платото. След поредния завой стените на ждрелото се разшириха и разкриха просторна дълбока долина, цялата изпъстрена с рисунки. Всяка частица от скалите тук бе в цветове. Това бе Долината на гигантите. Повече от пет хиляди рисунки изпълваха стените на ждрелото от дъното до върха. Мирей спря да диша за момент, докато очите й пробягваха по богатата колекция — най-старото изкуство, което бе виждала, запазено в цветове, ясно и лесноразбираемо, сякаш бе рисувано вчера. И тези рисунки, също като фреските на великите художници, бяха вечни.
Дълго стоя загледана в тях. Историите върху скалите сякаш я погълнаха, привлякоха я в друг свят, примитивен и тайнствен. Между небето и земята нямаше нищо освен цвят и форми — цветове, които нахлуха като наркотик в кръвта й, докато стоеше на самия край на скалата, сякаш увиснала в пространството. И тогава чу звука.
Отначало реши, че това е воят на вятъра — пронизителен звук също като поток въздух, нахлул през тясното гърло на бутилка. Тя вдигна поглед и забеляза висока скала — може би поне триста метра, — издадена над сухото диво ждрело. Тясна пукнатина изникваше незнайно откъде сред камъка. Мирей погледна Шахин. Той покри лицето си с воала и й кимна да мине напред по пътеката, която се изкачваше стръмно нагоре. Скоро стана толкова стръмна, а ръбът, който я отделяше от бездната, толкова ронлив, че Мирей — вече минала седмия месец — едва успяваше да си поеме дъх и да пази равновесие. Веднъж кракът й се подхлъзна и тя се срути на колене. Ситните камъчета, които се отрониха, полетяха към дъното на ждрелото, на деветстотин метра надолу. Тя преглътна, за да навлажни пресъхналото си гърло, и се надигна. Беше толкова тясно, че Шахин нямаше да успее да й помогне. След това продължи напред, без да поглежда надолу. Звукът се усили.
Състоеше се от три ноти, които се повтаряха в различни комбинации все по-високо и по-високо. Колкото повече се приближаваше към скалната пукнатина, толкова повече личеше, че това не е вятър. Прелестният ясен звук приличаше на човешки глас. Мирей продължи да пълзи нагоре по ронещата се скала.
Издатината бе на километър и половина над долината. Онова, което отдалече изглеждаше като скална пукнатина, се оказа гигантски отвор — вход на пещера или поне така изглеждаше. Около шест метра широк и петнайсет висок, той приличаше на гигантски разрез в камъка, разположен между ръба и върха. Мирей изчака Шахин да я настигне, стисна ръката му и двамата влязоха през отвора.
Сега вече звукът бе оглушителен, вихреше се около тях, прииждаше от всички страни, отекваше и излиташе навън. Сякаш проникна във всяка клетка на тялото й, и то с такава сила, че Мирей забрави за тъмната дълбока пукнатина. Най-сетне забеляза проблясък на светлина. Направи още крачка напред в тъмнината и музиката я погълна. Достигнала края, все още стискаше ръката на Шахин и пристъпи навън.
Онова, което бе мислила, че е пещера, се оказа малка долина, таванът й бе небето. Отгоре струеше светлина, която къпеше всичко в неестествена белота. На извитите сводести стени се виждаха гигантите. Бяха по шест метра високи и се извисяваха над нея в светли прозирни цветове. Богове със спираловидни кози рога, поникнали на главите им, мъже в обемни одежди и някакви маркучи, които излизаха от устата към гърдите, с лица, скрити под тумбести каски, а на отворите пред очите се виждаха решетки. Бяха седнали на столове със странни облегалки, които да дават опора на главите им; пред тях се виждаха лостове и кръгли инструменти също като часовници или барометри. Те изпълняваха някаква функция, непозната на Мирей, а в центъра, понесла се сред тях, бе Бялата царица.
Музиката бе спряла. Дали не беше илюзия, създадена от вятъра, или просто умът й я бе подвел? Фигурите блестяха ослепително. Мирей погледна Бялата царица.
Най-високо горе се виждаше странна и същевременно ужасна фигура — по-голяма от която и да е друга. Също като божествена Немезида тя се издигаше над стената, обгърната от бял облак — силното й лице бе подчертано от няколко тъмни ивици, извитите рога бяха като въпросителни знаци, които изникваха от стената. Устата й бе отворена, за да извика, също като човек без език, който се опитва да проговори. Само че тя не говореше.