От Бени Йени до Тикжда разстоянието не бе голямо, но ми се стори, че пътувахме цяла вечност. През повечето време мълчахме. Отначало пътят се виеше надолу, пресече плитка река и отново се заизкачва по полегат хълм. Колкото повече напредвахме, толкова по-стръмен ставаше. Ситроенът се задъхваше, когато стигнахме върха. Погледнах надолу. Пред мен имаше пропаст, поне шестстотин метра дълбока — плетеница от зейнали ждрела, проправили си път през назъбените скали. Пътят ни — ако това можеше да се нарече път — представляваше чакълен насип, стегнат от лед, който заплашваше да се свлече надолу по склона. За да стане по-вълнуващо, скалната тераса, на която бяхме застанали, се ронеше и се бе наклонила надолу, сякаш за да се изсипе право в Тикжда.
Когато Камил подкара огромния ситроен, подобен на котка, по самия ръб на ронещата се пътека, аз затворих очи и бързо си спомних някои молитви. Когато ги отворих отново, вече бяхме преминали завоя. Сега пътят май нямаше връзка с нищо наоколо и имах чувството, че виси сред облаците. Ждрелата се спускаха поне на триста метра и от двете ни страни. Покритите със сняг планински върхове се издигаха като сталагмити от долината. Неочаквана вихрушка изви между стените на притъмнелите проломи, започна да засипва със сняг пътеката ни и скри пътя. Бях готова да предложа да се върнем, но нямаше как да обърнем.
Краката ми трепереха и аз ги притиснах към вратата, готова за удар или падане, когато пътят напълно изчезна. Камил намали на четирийсет километра, след това на трийсет, докато най-накрая запълзяхме с двайсет.
Странното бе, че снегът ставаше все по-плътен, докато се спускахме по стръмния наклон. От време на време на някой рязък завой засичахме каруца, натоварена със сено, или изоставен счупен камион.
— За бога, юни е! — обърнах се към Камил, докато си проправяхме път през ослепително силната виелица.
— Още не е заваляло — отвърна тихо той. — Малко подухва…
— Как така още? — учудих се аз.
— Дано да харесваш килими — каза Камил с тъжна усмивка. — Защото може да ти струват много. Дори да не валеше сняг, дори пътят да не се срути, дори да успеем да стигнем до Тикжда, преди да се стъмни — пак се налага да минем по моста.
— Преди да се стъмни ли? — Отворих непотребната карта на Кабили. — Според тази карта Тикжда е само на четирийсети осем километра оттук, — а мостът е веднага след това.
— Така е — съгласи се Камил. — Само че картите показват единствено хоризонталните разстояния. Нещата, които изглеждат близо едно до друго по права линия, могат да се окажат много далеч в действителност.
Пристигнахме в Тикжда точно в седем. Доколкото се виждаше, селището бе закрепено на склона. Бяха ни необходими три часа, за да изминем четирийсет и осем километра. Камил беше отбелязал Айн Кааба на картата близо до Тикжда. Изглеждаше така, сякаш можем да пробягаме разстоянието, ала и това се оказа доста подвеждащо.
Тръгнахме от Тикжда, спряхме само за да напълним резервоара с бензин и да усетим дъха на планинския въздух. Времето се беше пооправило — небето бе станало прасковенорозово, въздухът бе като коприна и някъде в далечината отвъд приличните на призми борове се гушеше хладна долина, забулена в синьо. В самия й център, може би десетина километра по-далеч, се издигаше, обляна в последните пурпурни и златни лъчи на слънцето, огромна квадратна планина, върхът й бе отрязан също като на някое плато. Извисяваше се самотна в средата на долината.
— Айн Кааба — каза Камил и посочи през прозореца.
— Там горе ли? — попитах. — Ама къде е пътят…
— Няма път — само пътека — отвърна той. — Няколко километра през блатиста местност в тъмното, след това поемаме нагоре по пътеката. Само че преди да стигнем, трябва да преминем моста.
Мостът бе само на осем километра от Тикжда. Селището оставаше хиляда и двеста метра по-надолу. По здрач — времето, когато се вижда най-трудно — бе почти невъзможно да се различи къде започват и къде свършват пурпурните сенки, които хвърляха високите скали. Затова пък долината от дясната ни страна бе все още залята в ярка светлина и превръщаше планината на Айн Кааба в златен къс. Гледката пред нас спря дъха ни. Пътеката ни се спускаше стремглаво надолу, чак до самата долина, а сто и петдесет метра над скалите бе мостът, прокаран над пълноводната река. Камил намали скоростта, докато се спускахме надолу към каньона. Пред моста спря.
Оказа се стар и неустойчив, сякаш строен от неумело дете. Не можеше да се каже дали е правен преди десет или преди сто години. Бе висок и много тесен, колкото да мине кола, да не говорим, че имах съмнения, че нашата може да се окаже последната. Реката, буен поток, който се изсипваше от скалите, бумтеше и блъскаше невидимите подпори.