Той ме погледна подозрително.
— Името й е Мохфи Мохтар — отвърна той. — В Казбата няма адреси, но кварталът не е голям — ще я намериш. А когато я откриеш, тя ще ти продаде фигурите, ако й предадеш тайното послание, което ще ти кажа. То ще ти отвори всички врати.
— Добре — съгласих се нетърпеливо аз.
— Кажи й, че си родена на светия за исляма ден — в Деня на изцелението. Кажи й, че по западния календар си родена на четвърти април…
Сега бе мой ред да се ококоря. Обзе ме хлад и сърцето ми заби. Дори Луелин не знаеше кога е рожденият ми ден.
— Защо да й казвам това? — стараех се да говоря спокойно.
— Това е рождената дата на Карл Велики — обясни тихо той, — денят, в който шахът е бил изровен — важен ден, свързан с фигурите, които търсим. Твърди се, че онзи, на когото е предопределено да ги събере отново, да ги подреди заедно след толкова много години, ще бъде роден на този ден. Мохфи Мохтар знае легендата… затова ще те приеме.
— Вие познавате ли я? — попитах аз.
— Виждали сме се веднъж преди много години… — каза той и при спомена лицето му се промени. Зачудих се какво ли представлява този човек — що за тип би се съгласил да търгува с никаквец като Луелин. Камил предполагаше, че е откраднал бизнеса на баща му и го е изпратил на смърт, а след това бе платил за образованието на сина, за да се превърне в един от най-влиятелните министри в страната. Същият този човек живееше като отшелник на много километри от света, обграден от жените си, а имаше бизнес контакти с хора в Лондон и Ню Йорк.
— Беше много красива — отбеляза той. — Сигурно вече е доста възрастна. Срещнахме се за съвсем кратко. По онова време, разбира се, нямах представа, че фигурите са у нея, че един ден тя ще… Очите й са като твоите. Това го помня ясно. — Отново се върна към настоящето. — Друго ще питаш ли?
— Как ще получа парите, ако я убедя да продаде фигурите? — насочих разговора към основната му цел.
— Ще я уредим тази работа — заяви той. — Можеш да се свържеш с мен чрез тази пощенска кутия. — Подаде ми лист с някакъв номер. В същия момент една от жените надникна иззад пердето и ние видяхме застаналия зад нея Камил.
— Приключихте ли? — попита той и влезе.
— Почти — каза Ал-Марад, изправи се и ми помогна да стана. — Приятелката ти не се дава лесно. Може да иска албашара за още един килим. — Той изтегли два навити килима от камилски косъм. Цветовете бяха великолепни.
— Какво мога да искам? — попитах с усмивка.
— Подарък, задето си донесла добри вести — отвърна Камил и метна килимите на гръб. — Какви добри новини си донесла? Да не би и това да е тайна?
— Донесе ми съобщение от приятел — отвърна спокойно Ал-Марад. — Мога да изпратя воловарчето с вас, ако искате да пренесе килимите с магарето — добави той. Камил благодари и затова някой отиде да извика момчето. Ал-Марад ни изпрати до улицата, когато то дойде.
— Ал-сафар дзафар! — Ал-Марад ни помаха.
— Това е стара арабска поговорка — обясни Камил. — Означава „Пътуването е победа“: По този начин ти пожелава всичко хубаво.
— Не е чак такъв темерут, какъвто ми се стори отначало — обърнах се към Камил. — Въпреки това му нямам доверие.
Камил се разсмя. Вече бе много по-спокоен.
— Играеш играта забележително добре — подхвърли той. Сърцето ме спря, но продължих напред в тъмната нощ.
Бях доволна, че не може да види лицето ми.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.
— Искам да кажа, че получи два безплатни килима от един от най-хитрите и пресметливи търговци на килими в Алжир. Репутацията му ще бъде съсипана, ако се разчуе.
Продължихме в мълчание, заслушани в скрибуцането на каручката, която се спускаше пред нас.
— Според мен най-добре е да пренощуваме в министерската сграда на Буира — предложи Камил. — На петнайсет километра е. Стаите са приятни и можем да се върнем в Алжир утре, освен ако не предпочиташ да минем през планината по тъмно.
— В никакъв случай — казах му аз. Освен това в министерската сграда сигурно имаха вани с топла вода и други луксове, на които не се бях наслаждавала от месеци. Въпреки че „ар-Риад“ бе очарователен хотел, чарът му се стопи след първите месеци студена вода, оцветена в ръждиво.
Едва когато двамата с Камил напъхахме килимите в колата, качихме се, дадохме бакшиш на момчето и бяхме на пътя към Буира, аз извадих арабския речник, за да проверя някои от непознатите думи.
Както предполагах, Мохфи Мохтар съвсем не бе име. Означаваше „Тайната избраница“.