— Пет монахини — промълви тя. — Още пет са мъртви заради мен. Само защото не бях тук. — Празният й поглед се зарея напред.
— Мъртви ли? — учуди се Давид. — Той така и не се е срещнал с тях. Разбрал, че са изчезнали… до една.
— Можем единствено да се молим това да е истина — отвърна тя и отново го погледна. — Чичо, тези фигури са по-опасни от всичко, което можеш да си представиш. Трябва да научим повече за нещата, които знае Робеспиер, ала без да разбира, че съм тук. А Марат… той къде е? Ако научи, дори молитвите няма да ни помогнат.
— Лежи тежко болен у дома си — прошепна Давид. — Въпреки болестта е по-могъщ отвсякога. Преди три месеца жирондистите го изправиха на съд за убийство и въвеждане на Терора, за това, че е погазил принципите на Революцията — свобода, равенство и братство. Само че Марат бе изправен пред уплашен съд, увенчан с лавров венец от метежниците, носен по улиците от възторжената тълпа и избран за президент на Якобинския клуб. Сега си седи вкъщи и заклеймява жирондистите, осмелили се да застанат на пътя му. Повечето бяха арестувани, а останалите успяха да избягат и да се укрият в провинцията. Той управлява държавата от ваната си с оръжието, наречено страх. Май всичко онова, което казаха за революцията ни, е истина — огънят, който разрушава, не може да създава.
— Но може да бъде погълнат от по-голям пламък — отвърна Мирей. — Този пламък е „Шахът Монглан“. Щом бъде събран, ще погълне дори Марат. Върнах се в Париж, за да освободя тази сила. Очаквам да ми помогнеш.
— Нима не чу какво ти казах? — извика Давид. — Тъкмо желанието за отмъщение и предателствата разкъсват страната ни. Къде ще ни отведе всичко това? Ако вярваме в Бог, трябва да вярваме и в божественото правосъдие, което след време ще ни върне здравия разум.
— Нямам време — отвърна Мирей. — Не мога да чакам Господ.
11 юли 1793 година
Друга монахиня, която не можеше да чака повече, бързаше към Париж.
Шарлот Корде пристигна в града с пощенската кола в десет сутринта. След като се регистрира в малък хотел наблизо, тя се отправи към Националното събрание.
Писмото на абатисата, пренесено тайно до Каен от посланик Жьоне, бе пристигнало бавно, ала посланието в него бе ясно. Фигурите, изпратени в Париж миналия септември по сестра Клод, бяха изчезнали. Още една монахиня бе загинала заедно с Клод по време на Терора — младата Валентин. Нейната братовчедка бе изчезнала безследно. Шарлот се бе свързала с жирондистите — бивши делегати в събранието, изпокрили се в Каен — с надеждата някой от тях да знае кои са били в затвора — последното място, където е била видяна Мирей, преди да изчезне.
Жирондистите не знаеха нищо за червенокосо момиче, изчезнало по време на лудостта и безредиците, ала на водача им, красивия Барбару, му стана жал за бившата монахиня, която търсеше приятелката си. Даде й пропуск и тя си осигури кратка среща с делегата Лоз Дюпре, който я очакваше в чакалнята за посетители в събранието.
— Идвам от Каен — започна Шарлот веднага щом видният депутат се настани срещу нея на лъскавата маса. — Търся приятелка, изчезнала по време на мрачните събития в затвора миналия септември. И тя като мен е бивша монахиня от вече закрито абатство.
— Шарл-Жан-Мари Барбару не ми прави услуга, като ви изпраща тук — отвърна делегатът и изви цинично вежда. — Търсят го за измяна, нима не знаехте? Да не би да иска да издадат заповед и за моя арест? Имам си достатъчно неприятности. Можете да му го кажете, когато се върнете в Каен, и се надявам това да стане скоро. — Той се надигна.
— Моля ви — протегна ръка Шарлот. — Приятелката ми е била в старото абатство, сега затвор, когато са започнали безредиците. Тялото й така и не бе открито. Имаме основание да вярваме, че е избягала, ала никой не знае къде. Трябва да ми кажете… кой от членовете на събранието е присъствал на съдебните процеси?
Дюпре спря и се усмихна. Усмивката му не бе приятна.
— Никой не е избягал от старото абатство — заяви той. — Малцина бяха оправдани — мога да ги преброя на пръстите на ръцете си. След като сте проявили такава глупост да дойдете тук, може би ще проявите още по-голяма, като попитате лично мъжа, отговорен за Терора. Не ви го препоръчвам. Името му е Марат.
12 юли 1793 година
Мирей, вече преоблечена в типично швейцарска рокля на бели и червени точки, със сламена шапка с пъстри ленти, слезе от откритата карета на Давид и помоли кочияша да изчака. Забърза през огромния препълнен пазар на Лез Ал, един от най-старите в града.
През двата дни, откакто бе пристигнала в Париж, беше научила достатъчно, за да действа незабавно. Нямаше нужда да чака нови инструкции от абатисата. Не само че пет монахини бяха изчезнали с фигурите, оказваше се, че и други знаят за „Шаха Монглан“ и за мисията й. Бяха прекалено много: Робеспиер, Марат и Андре Филидор, шахматистът виртуоз и композитор, чиято опера тя бе гледала с Мадам дьо Стал.