— Разбирам. Сломена сте от смъртта на братовчедка ви — отвърна Шарлот. — Само че това е било нещастен случай! Тя е попаднала в тълпата с моята любима сестра Клод. Не можете да позволите това да сломи вярата ви. Абатисата ви е избрала за мисия…
— Вече сама избирам мисиите си — извика Мирей, зелените й очи блеснаха решително. — Първата ми мисия е да се изправя пред мъжа, който уби хладнокръвно братовчедка ми — защото това не бе случайност! През последната година са изчезнали още пет монахини. Мисля, че той много добре знае какво им се е случило, както и къде са поверените им фигури. Дойде време за разплата.
Шарлот бе притиснала длан към гърдите си. Бе пребледняла, ала не откъсваше очи от Мирей. Гласът й трепереше.
— Марат! — прошепна тя. — Научих каква е била ролята му — но не и това! Абатисата не знае за изчезналите монахини.
— По всичко личи, че има много неща, за които абатисата не знае — отвърна Мирей. — Само аз знам. Нямам намерение да осуетя онова, което е намислила, но вие сигурно разбирате, че има неща, които трябва да направя. С мен ли сте или против мен?
Светлите очи на Шарлот пламтяха от вълнение. Най-сетне протегна длан и покри ръката на Мирей, която усети, че също трепери.
— Ще ги победим — заяви уверено Шарлот. — Каквото и да поискате от мен, на ваша страна съм — както пожела абатисата.
— Значи вече знаете за участието на Марат? — попита Мирей напрегнато. — Какво друго знаете за този човек?
— Опитах се да се срещна с него, докато ви търсех — отвърна Шарлот, снишила глас. — Портиерът не ме допусна. Писах му с молба за среща — за тази вечер.
— Сам ли живее? — попита развълнувана Мирей.
— Със сестра си Албертин… и Симон Еврар, „истинската“ му жена. Нали нямате намерение да отидете сама? Ако им кажете името си, те веднага ще се сетят коя сте и ще ви арестуват…
— Нямам намерение да им казвам името си — усмихна се бавно Мирей. — Ще използвам вашето.
Привечер Мирей и Шарлот слязоха от нает кабриолет близо до дома на Марат. Вечерното небе бе превърнало прозорците в кървавочервени петна, а косите лъчи на слънцето обагряха камъните по улицата в медни краски.
— Трябва да ми кажете каква причина изтъкнахте в молбата за среща — обърна се Мирей към спътничката си.
— Писах му, че идвам от Каен — обясни Шарлот, — за да съобщя за дейността на жирондистите срещу правителството. Написах, че знам какви планове кроят.
— Дайте ми документите си — настоя Мирей и протегна ръка. — За всеки случай, може да ги поискат, преди да ме пуснат.
— Ще се моля за вас — каза Шарлот и й подаде документите, а Мирей ги пъхна в корсажа до ножа. — Ще ви чакам тук, докато се върнете.
Мирей пресече улицата и изкачи стълбите към занемарената каменна къща. Спря на входа, където бе написано на пожълтяла от времето картичка:
Тя пое дълбоко дъх и удари няколко пъти металното чукче по вратата. Звукът отекна в цялата къща. Най-сетне се чуха тътрещи се стъпки и вратата се отвори.
Пред нея застана висока жена с едро бледо лице, прорязано от бръчки. С едната си ръка отмести паднал кичур коса, измъкнал се от хлабавия кок. Бършеше побелелите си от брашно ръце в кърпата, затъкната на едрия ханш, докато оглеждаше Мирей, без да пропусне набора по швейцарската рокля, бонето, меките къдри, които се спускаха по сметановобелите рамене.
— Какво искате? — изсумтя презрително тя.
— Името ми е Корде. Гражданинът Марат ме очаква — отвърна Мирей.
— Болен е! — сопна се жената. Понечи да затвори вратата, но Мирей опря ръка и пристъпи.
— Настоявам да го видя!
— Какво има, Симон? — провикна се друга жена, появила се в края на дългия коридор.
— Посетителка, Албертин… за брат ти. Вече й казах, че е болен…
— Гражданинът Марат ще иска да се срещне с мен — провикна се Мирей, — ако разбере, че му нося новини от Каен… и от Монглан.
От открехнатата врата в коридора се разнесе мъжки глас:
— Посетителка ли имам, Симон? Доведи я веднага. Симон сви рамене и даде знак на Мирей да я последва. Помещението, в което влязоха, бе огромно, цялото покрито с плочки. През единствения висок прозорец се виждаше аленото небе, което вече избледняваше към сиво. Стаята вонеше на лекарства и на разложена плът. В единия ъгъл бе поставена медна вана. В нея седеше Марат, потънал в сенките, разпръсквани от една-единствена свещ, закрепена за дъската за писане, подпряна на коляното му. Главата му бе увита в мокър парцал, язвите по кожата му проблясваха в бяло на светлината на свещта, докато той се трудеше над дъската, отрупана с моливи и хартия.