Робеспиер се пресегна през масата и стисна ръката на Давид.
— Идвала е тук? Говорил си с нея? За бога, защо не ми каза?
— Тя настояваше никой да не знае, че е дошла — изстена Давид и отпусна глава върху дланите си. — Пристигна преди четири дни от… Един господ знае откъде… Облечена беше като жена от арабския свят.
— Ходила е в пустинята! — заяви Робеспиер, скочи и закрачи из стаята. — Приятелю Давид, повереницата ти не е безобидно невинно момиче. Тази тайна стига чак до маврите, тръгва от пустинята. Това е тайната на фигурите, които тя търси. Заради тях е убила най-хладнокръвно Марат. Тя е самото сърце на тази игра на власт и опасности! Трябва да ми кажеш какво друго си научил от нея… Преди да стане твърде късно.
— Нали, след като ти разказах истината, настъпи този ужас! — извика Давид, готов да заплаче. — С мен е свършено, ако разберат коя е тя. Марат го мразеха, страхуваха се от него приживе, ала след като е вече мъртъв, ще поставят праха му в Пантеона, в Якобинския клуб сърцето му ще бъде обявено за свещена реликва.
— Знам — потвърди тихо Робеспиер и гласът му разпръсна ледени тръпки по гърба на Давид. — Тъкмо затова съм тук. Приятелю Давид, може би ще успея да направя нещо и за двама ви… само ако ми помогнеш преди това. Предполагам, че момичето ти има доверие — ще ти се довери, докато с мен отказва да говори. Ако те вкарам тайно в затвора…
— Моля те, не искай това от мен! — извика Давид. — Готов съм да направя всичко по силите си, за да й помогна, но онова, което предлагаш, може да струва главите на всички ни.
— Как не разбираш — отвърна спокойно Робеспиер и седна отново, този път до художника. Пое ръката му между дланите си. — Скъпи приятелю, знам, че си предан революционер. Само че нямаш представа, че „Шахът Монглан“ е в центъра на бурята, помела монархиите в цяла Европа, същата буря, която ще отхвърли завинаги игото на потисничеството. — Той се пресегна към една от бутилките на масичката, наля си бренди и продължи: — Може би, ако ти разкажа как попаднах в играта, ще ме разбереш. Защото става въпрос за игра, приятелю, опасна смъртоносна игра, която помита властта на кралете. „Шахът Монглан“ трябва да бъде събран и оставен в ръцете на хора като нас, които да използват мощта му, за да подкрепят невинността и добродетелите, проповядвани от Жан-Жак Русо. Защото сам Русо ме избра като участник в играта.
— Русо! — прошепна изпълненият със страхопочитание Давид. — И той ли е търсил „Шаха Монглан“?
— Филидор го е познавал, също и аз — каза Робеспиер, извади лист от бележника си и се огледа за молив. Давид се пресегна, дръпна парче пастел и Робеспиер се зае да чертае върху подадения лист.
— Запознахме се преди петнайсет години, още докато бях млад адвокат в Париж. Научих, че великият философ Русо е тежко болен и се намира близо до града. Успях да си уредя среща, качих се на коня и отидох да посетя мъжа, който за шейсет и шест години бе създал наследство, което скоро щеше да промени бъдещето на света. Онова, което ми разказа онзи ден, със сигурност промени моето бъдеще — може да промени и твоето.
Давид седеше мълчалив, докато фойерверките навън пукаха като хризантеми. С все така наведена над листа глава, Робеспиер започна разказа си.
На четирийсет и осем километра от Париж, близо до град Ерменонвил, се намира имението на маркиз Дьо Жирарден, където Русо и любовницата му Терез Лавасьор бяха отседнали от средата на май 1778 година.
През юни времето бе меко, над ливадите около замъка на маркиза се носеше аромат на прясно окосена трева и напъпили рози. В центъра на имението има малък остров — Острова на тополите. Открих Русо там, в мавърския костюм, за който се говореше, че носи непрекъснато — широк ален кафтан, зелен шал с много ресни, червени марокански обувки с извити нагоре върхове, огромна чанта от жълта кожа, преметната през рамото, и обточена с кожа шапка, която подчертаваше напрегнатото му изражение. Стори ми се екзотичен и много тайнствен мъж, който се полюшваше в унисон с дърветата и водата, сякаш движен от някаква вътрешна музика, която чуваше единствено той.
Минах по малкото мостче и се представих, въпреки че искрено съжалявах, задето бях прекъснал усамотението му. Нямаше как да знам, че Русо обмисля срещата си с вечността, от която го деляха няколко седмици.
— Очаквах ви — каза тихо той вместо поздрав. — Разбирам, господин Робеспиер, че сте човек, който държи на добродетелите, които възхвалявам. На прага на смъртта е истински балсам да знаеш, че вярата ти е споделена поне от още едно човешко същество!